— Лекарските екипи ще бъдат колкото се може повече в съответствие с професионалната насока. Предварителните предложения са: доктор Морийн със сестра Лапиз Лазули; доктор Галахад с Лорелай Лий; доктор Ищар с Тамара; доктор Харшо — тоест аз — с Джилиан; доктор Лейф Хюбърт, или Лазарус, с Хилда и доктор Айра Джонсън с Дагмар Добс. Дагмар, вие с Джонсън Първи не сте много близки като опит. Ти го превъзхождаш с век и половина по квалификация плюс всичко онова, което си научила тук. Но по-добро не можахме да измислим. Доктор Джонсън няма да знае, че си прикрепена към него. Както и да е, от изследванията в библиотеката и от доста изследвания на устната история — интервюта, проведени от действащи агенти в Ковънтри и на други места през годините 1947–1950 знаем, че екипи от лекари и сестри са се сформирали и в последната минута и някой от тях може да е нямал необходимата квалификация. Бойни условия, Дагмар. Ако стигнеш там първа, когато завият сирените — а ти ще стигнеш — доктор Джонсън просто ще те приеме.
— Ще се опитам.
— Ще успееш. Всички ние от екипите за първа помощ ще носим дрехи и маски, които няма да изглеждат странни във военновременна Англия от 1941 г., и ще използваме хирургически инструменти и друго оборудване, което не се набива на очи като крещящ анахронизъм… макар че анахронизмите няма да са от особено значение според нас при напрежението на тежка бомбардировка.
Джубал се огледа из залата.
— Всички участници в операцията са доброволци. Не мога да подчертавам твърде често, че вие всъщност ще влезете в истинска битка. Ако ви убият в Англия през 1941 г., историята може да се ревизира, но вие ще сте мъртви. Тези така наречени „железни бомби“, използвани от нацисткото „Луфтвафе“, ще ви убият също толкова успешно, колкото и всяко екзотично оръжие от по-късен век. По тази причина всички ние сме доброволци и всеки може да се откаже в последния момент. Всички млади дами на майор Гретхен са доброволци… и им се плаща за максимална опасност — Джубал млъкна и прочисти гърло, след това продължи:
— Но има един доброволец, от когото нямаме нужда, когото не искаме и настоятелно молим да си остане вкъщи.
Джубал отново се огледа.
— Дами и господа, какво, по дяволите, ще правим с Пиксел? Когато бомбите се посипят и ранените започнат да се трупат на онази полева станция, последното нещо, което ни трябва, е котарак, който няма как да затвориш някъде. Полковник Кембъл? Той е ваш котарак.
Внукът ми Ричард Еймс Кембъл отговори:
— Докторе, нещо грешно сте разбрали. Пиксел не е моя собственост. Съгласен съм с вас, че не можем да си позволим да ни се мотае в краката по време на битката. Но не го искам там заради самия него — той не е чак дотам начетен, за да знае, че бомбите могат да го убият. Когато беше съвсем малко котенце, се намеси в една друга престрелка… и едва не го убиха. Не искам това да се случва никога повече. Но така и не се сетих как бих могъл да го заключвам.
— Само момент, Ричард — изправи се Гуен Хейзъл. — Джубал, мога ли да предложа нещо?
— Хейзъл, в нареждането на организацията пише, че ти командваш тази операция — всичките й фази. Мисля, че това ти дава право да правиш предложения. Най-малкото едно предложение.
— Хайде стига, Джубал. В нашето семейство има и трети член, който има повече влияние върху Пиксел и от Ричард, и от мене. Дъщеря ми Уайоминг.
— Тя би ли се съгласила?
— Ще се съгласи.
— Ако допуснем, че ще се съгласи, може ли тя да контролира Пиксел всяка секунда за около четири часа? Поради техническите причини, свързани с вратите във време-пространството, ще използваме горе-долу толкова буундокско време. Така ми каза доктор Бъроуз.
Прекъснах го:
— Мога ли да кажа нещо?
— Хейзъл, ти съгласна ли си?
— Не ставай глупав, Джубал — разбира се, че съм.
— Естествено, ще използваме Уайо — на това дете може напълно да се разчита. Но не се и опитвайте да я карате да следи Пиксел тук — само да кихне и хоп! — него го няма. Заведете ги и двамата в Оз и ги настанете при Глинда. Искам да кажа, по-скоро при Бетси, но чрез магията на Глинда се погрижете Пиксел да не може да минава през никакви стени.
— Хейзъл? — попита доктор Харшо.
— И на двамата страшно ще им хареса.
— Това е задачата. А сега нека се върнем към нападението. Картина, моля — огромна жива картина израсна зад Джубал и около него. — Тази холограма не е самият Ковънтри, а нашето опитно поле тип „потьомкинско село“, което Атина построи за нас на около осемдесет километра източно оттук. Поклон, Тийна.
Гласът на изпълнителния компютър се разнесе във въздуха: