Чух, че зад мене Гуен Хейзъл проверява комуникациите си:
— Кръвта е Скитник, обажда се Конят на лейди Годайва. Влез, Кръв.
Отговорих:
— Кръв до Кон, прието.
Тази вечер комуникационната ни мрежа беше уникално сложна — дори и не се опитах да я разбера (аз съм инженер по пеленките и кухненски химик — никога през живота си не съм виждала електрон) — система, която беше успоредна на дори още по-смайваща примка във време-пространството.
Например: отвън западният край на пункта беше глуха стена от чували с пясък. Отвътре този край беше скрит от завеси предполагаше се, че мястото служи за склад. Но само дръпнете завесата и ще намерите две порти във време-пространството: една от Ковънтри 1941 г. към болницата на медицинския факултет в Буундокския институт, Терциус 4376 г. според Грегорианския календар, а другата — точно в обратната посока, така че припаси, персонал и пациенти да могат да се придвижват и в двете посоки без проблеми в движението. В онзи край, който излизаше на Терциус, имаше и още две порти към Беулаланд, така че най-тежките случаи да бъдат препращани за лечение по друга времева ос и после — връщани в Ковънтри.
Подобна, но не идентична двойна порта служеше на отряда на Гретхен. Тя и нейните момичета (и отец Шулц) чакаха в XI век в манастирската кула. Портата, която щеше да ги изпрати в XX век, щеше да бъде активирана чак след като Гуен Хейзъл уведоми Гретхен, че сирените вият.
Гуен Хейзъл можеше да говори с XX, XLIV и XI век — с всеки поотделно или с всичките наведнъж — чрез скрит в гърлото микрофон, ключове, които превключваше с език, и антена в тялото, независимо дали се намираше при портите на Телус Примус или на Телус Терциус.
В добавка към всички тези захващания тя поддържаше връзка със Зеб и Дийти Картър във „Веселият измамник“ на деветстотин метра над Ламанша — твърде високо за бомбардировачите, твърде високо за „Месершмитите“ и „Фокерите“, твърде високо за зенитните оръдия от онова време. „Веселият измамник“ се беше съгласил да бъде там само при условие че сам ще избере на каква височина да виси (той е пацифист със, по негово мнение, значително количество опит в битки). Но на тази височина беше сигурен, че ще забележи как „Хайнкелите“ излитат и се престрояват, преди британският крайбрежен радар да ги забележи.
В резултат на репетициите в „потьомкинското село“ — учения, в които включвахме всички жертви, за които можехме да се сетим, лекарските екипи бяха преустроени и повечето от тях останаха на входа на Буундок. Щяхме да упражняваме един вид „сортировка“: безнадеждните случаи щяха да се препращат в Буундок, където никой случай не е безнадежден, ако мозъкът е жив. Там лекарите Ищар и Галахад щяха да оглавяват обичайните си екипи (те нямаше нужда да постъпват доброволци — така и нямаше да видят Ковънтри). „Безнадеждните“ случаи, след като ги оправехме, щяха да бъдат препратени в Беулаланд, за да се възстановят за няколко дни или седмици, а после, още преди зазоряване, щяхме да ги върнем в Ковънтри.
Утре щеше да има много чудеса за обясняване. Но ние вече нямаше да сме тук.
Кас и Пол се бяха наели (всъщност ги бяха наели съпругите им, дъщерите ми Лаз и Лор) за носачи на носилките, с които ще се пренасят най-тежките случаи от Ковънтри до количките в Буундок.
Бяхме решили, че твърде много лекарски екипи и апаратура, появили се ей така, от нищото, щяха да разтревожат ненужно татко и да го накарат да подуши, че в тази работа има нещо. Но когато ранените започнаха да пристигат на талази, той беше твърде зает, за да забележи каквото и да е.
Джубал и Джилиан бяха резервен екип и щяха да дойдат, когато има нужда — Дагмар щеше да влезе, когато Дийти докладва от „Веселият измамник“, че бомбардировачите са на път, така че тя щеше да срещне татко — доктор Джонсън — когато за първи път си подадеше носа вътре. Когато сирените завият, ние с Лазарус щяхме да влезем, вече облечени и маскирани — щях да съм сестрата. Аз съм свестен хирург, но като операционна сестра съм направо върхът — имам много по-голяма практика. Решихме, че ние тримата бихме могли да свършим онова, което трябваше да се върши след сигнала „всичко е чисто“ — край на нападението: да сграбчим татко и да го отвлечем — да го измъкнем през портата и в Буундок да му обясним всичко… включително и идеята, че може да се подложи на подмладяване и експертно обучение в наистина напредналата медицина, след което отново да го върнем в Ковънтри на 8 април 1941 г. Ако настоява. Ако има желание.