Но тогава се надявах и очаквах, че с помощта на Тамара татко би могъл да бъде накаран да прозре донкихотовската безпомощност на това, да се върне в битката за Британия, след като тя е била спечелена още преди две хилядолетия.
С помощта на Тамара… тя беше тайното ми оръжие. Чрез поредица от чудеса аз се бях омъжила за любовника си от звездите… и така се бях омъжила и за сина си — за мое най-голямо учудване и най-велико щастие. Можеха ли да се случат още чудеса и да се омъжа за единствения мъж, когото винаги съм обичала — докрай и без всякакви резерви? Татко със сигурност щеше да се ожени за Тамара, ако му се даде този шанс — всеки мъж би го направил — а после Тамара щеше да се погрижи татко да се ожени за мене. Надявах се.
Ако не — щеше да е достатъчно, че и повече от достатъчно баща ми отново да е жив.
Бях се върнала през портата в Буундок, когато чух гласа на Гуен Хейзъл:
— Конят на Годайва до всички станции. Дийти докладва, че бандитите са във въздуха и се пренареждат. Очаквайте сирени приблизително до осемдесет минути. Потвърдете.
Гуен Хейзъл беше застанала до мене на портата в болницата, но това беше колкото проверка на комуникациите, толкова и разузнаване. Собствената ми апаратура за свръзка беше проста: микрофон на гърлото, не скрит, а просто под бинт, от който нямах нужда; „слухов апарат“, който всъщност не беше такъв, и антена, скрита под дрехите. Отговорих:
— Кръвта е, Скитник до Кон, приемам.
Чух:
— Британски йомен до Кон, приемам. Осемдесет минути. Един час и двайсет минути.
Отвърнах:
— Кръв до Кон. Чух „приемам“ от Гретхен. Редно ли е?
Гуен Хейзъл изключи трансмисията и ми каза:
— Ти не трябва да я чуваш чак докато и двете не се преместите в Ковънтри 1941 г. Мо, ще отидеш ли до Ковънтри за втора проверка на комуникацията?
Отидох. Установихме, че връзката на Гуен Хейзъл с мене, XLIV век до XX, е добра и сега не чувах Гретхен — така и трябваше да бъде. После се върнах в Буундок, защото още не си бях сложила костюма и маската. При прехода имаше един момент, когато нещо ти дърпа дрехите и ти пращят ушите — статичен удар поради разликата във въздушното налягане, знаех го. Но въпреки това си беше страшничко.
Дийти докладва, че ятото бомбардировачи излита. Германските „Месершмити“ бяха равни на „Спитфайърите“ или по-добри от тях, но се налагаше да оперират на самата граница на обхвата си — хабяха повечето си бензин за отиване и връщане, можеха да влизат във въздушен бой само за няколко минути или да се намерят в Ламанша, ако са преценили погрешно.
— Дагмар, заеми позиция — нареди Гуен Хейзъл.
— Прието. Приемам — Дагмар влезе, облечена с костюма, маската и касинката — още не си беше сложила ръкавиците… макар че Господ знае с какво ли щяха да помогнат ръкавиците в очакващите ни септични условия (може би за да предпазят нас, ако не пациентите).
Вързах маската на Удроу, той — моята. Бяхме готови.
Гуен Хейзъл се обади:
— Конят на Годайва до всички станции: сирени. Британски йомен, активирайте портата и се преместете във времето. Потвърдете!
— Йомен до Кон, прието!
— Кон до Йомен, докладвайте за пристигането. Наслука! — После Хейзъл се обърна към мене: — Мо, вие с Лазарус тръгвайте. Късмет!
Последвах Лазарус… и сърцето ми се качи в гърлото. Дагмар държеше престилката на татко. Щом излязохме изпод завесата, той само ни погледна и не ни обърна никакво внимание. Чух го да казва на Дагмар:
— Не съм ви виждал досега, сестра. Как се казвате?
— Дагмар Добс, докторе. Наричайте ме Даг, ако ви харесва. Току-що пристигнах от Лондон, сър, заедно с припасите.
— Очевидно е. От седмици не съм виждал чиста престилка. И маски — ама че превземка! Звучиш ми като янки, Даг.
— Аз съм янки, докторе, както и вие.
— Виноват. Айра Джонсън от Канзас сити.
— Ама и аз съм оттам!
— Май дочух шумолене на високи царевици в говора ви. Довечера, като натирим Хайнитата, трябва да си разменим по някоя градска клюка.
— Не ги знам много-много новите клюки. Не съм си била вкъщи, откакто надянах касинката.
Дагмар занимаваше татко и постоянно ангажираше вниманието му, а аз мълком й благодарих. Не искам да ме забележи, докато битката не свърши. Дотогава нямаше време за малки сладки изненади.
Първите бомби паднаха наблизо.
Нищо не видях от битката. Преди деветдесет и три години или осем месеца по-късно същата година — зависи как го броите — видях как бомби падат над Сан Франциско при обстоятелства, при които не ми оставаше нищо друго освен да затая дъх и да чакам. Не съжалявам за това, че бях твърде заета, за да наблюдавам бомбардирането на Ковънтри. Но го чувах. Ако чувате как падат бомбите, те като нищо могат да паднат и на главата ви. Така разправят. Аз май не им вярвам много-много.