Гуен Хейзъл извика в ухото ми:
— Чу ли Гретхен? Каза, че при първата вълна свалили шейсет и девет от седемдесет и два бомбардировача!
Не бях чула Гретхен. С Лазарус бяхме заети с първия си пациент — малко момченце. Беше лошо обгорено и лявата му ръка беше смазана. Лазарус се приготви да ампутира. Удържах сълзите си и започнах да му помагам.
XXVIII.
Сега и завинаги
Няма да тревожа нито вашите, нито моите чувства с описания на подробностите от тази хилядогодишна нощ. Ако сте виждали агония в спешното отделение на някоя болница, то през онази нощ ние видяхме и работихме точно над това. Сложни фрактури, крайници, смазани до пълна негодност, изгаряния ужасни изгаряния. Ако изгарянията не бяха много тежки, намазвахме ги с един гел, който щеше да се появи тук чак след векове, превързвахме засегнатите зони и носачите от Гражданската защита изнасяха ранените с носилки. Най-тежките случаи Кас и Пол отнасяха в другата посока — зад онази завеса, през портата на Бъроуз-Картър-Либи в болница „Айра Джонсън“ в Буундок, а случаите на изгаряния прехвърляхме в мемориалната болница „Джейн Калвър Бъроуз“ в Баулаланд, за да ги лекуват там няколко дни или седмици и да ги върнат в Ковънтри същата нощ след сигнала „всичко е чисто“.
Жертвите ни бяха цивилни — предимно жени, деца и старци. Единствените военни (доколкото знам) около Ковънтри бяха Териториалните войски, които обслужваха зенитните оръдия. Те си имаха собствен медицински пункт. Предполагам, че в Лондон един такъв пункт за първа помощ като нашия сигурно щеше да се намира в метрото. В Ковънтри нямаше метро — този пункт беше просто чували с пясък, струпани на открито, но може би така беше по-безопасно, отколкото ако се намираше в сграда тя би могла да изгори. Не критикувам. Всичко в Гражданската защита беше на принципа „както дойде“ — хора, опрели гърбове о стената, които благородно се биеха с всичко, което им идваше насреща.
В нашия пункт имахме три маси, импровизирани операционни маси, а всъщност прости дървени маси, чиято боя се беше излющила между нападенията. Татко използваше онази най-близко до входа; Удроу — тази до завесата. Средната я използваше възрастен англичанин, който очевидно редовно си работеше в този пункт: господин Прат, местен хирург, ветеринар. Помагаше му жена му Хари, галено от Хариет. Госпожа Прат приказваше сума ти нелюбезни неща за германците по време на затишията, но по й харесваше да си говорим за кино. Срещала ли съм се някога с Кларк Гейбъл? Гари Купър? Роналд Коулман? След като установи, че не познавам никоя по-голяма кинозвезда, тя престана да се опитва да общува с мене. Ала се съгласи със съпруга си, че било много достойно, че ние, янките сме дошли да им помагаме… но кога Щатите ще се включат във войната?
Казах му, че не знам. Татко се обади:
— Не безпокойте сестрата, господин Прат. Ще се включим малко късничко — също като вашия Чембърлейн. Междувременно се дръжте любезно с тези от нас, които сме дошли тук да ви помагаме.
— Не съм искал да ви обидя, господин Джонсън.
— Не сте ме обидили, господин Прат. Щипци!
Госпожа Прат беше най-добрата операционна сестра, която някога бях виждала. Винаги беше готова с това, което бе нужно на мъжа й, без да я е помолил — предполагам отдавна работеха заедно. Тя беше донесла инструментите му — вероятно с тях оперираше животните. Това би притеснило някои хора, но на мене ми се виждаше разумно.
Господин Прат работеше на масата, която очаквахме, че ще използват Джубал и Джил. (Нашето проучване на дребните подробности далеч не беше свършено, тъй като бяхме разпитвали хората след края на войната.) Така че Джубал излезе в чакалнята, където бяха ранените и започна да подбира пациенти, които Кас и Пол трябваше да отнесат в Буундок — онези, които иначе щяха да си умрат, защото са безнадеждни случаи. Джил помагаше и на Дагмар, и на мене — особено с анестезията, доколкото я имаше.
При тренировките ни в нашето потьомкинско село надълго и нашироко обсъждахме анестезията. Достатъчно зле беше това, че щяхме да цъфнем в XX век с хирургически инструменти, несъответстващи на времето… но оборудване и процедури за обезболяване от Буундок? Невъзможно!
Галахад реши да използваме инжектори под налягане, заредени с премерени дози „неоморфин“ (име като име — упойка, с която през XX век не разполагаха). Джил обикаляше из пункта и чакалнята и инжектираше осакатените и изгорените, така че с Дагмар бяхме свободни да помагаме на хирурзите. Опита се веднъж да помогне и на госпожа Прат, но тя й махна да се дръпне. Госпожа Прат използваше нещо, което не бях виждала никъде от 1910 г. насам: фуния за нос с капки хлороформ.