— Че как! — Световното изложение беше едно безкрайно чудо. Никога няма да забравя как за първи път видях Езерото и за първи път пътувах с железница високо горе във въздуха… но тази вана още я сънувах — цялата в бял емайл и пълна с гореща вода, която ми стигаше чак до брадичката. Бих се оставила да ме съблазнят заради гореща вана. Казват, че всяка жена си имала цена. Е, това е моята.
— Госпожа Малой ни вземаше по два цента за всяка баня. Точно в този миг с радост бих й дал и два долара. Морийн, трябва ми глицерин и розова вода. В чантата ми е. Моля те.
Татко сам беше измислил този лосион и той се употребяваше предимно при напукани ръце. Точно сега му трябваше, за да успокои кожата на ръцете си след силния сапун с луга, който току-що бе използвал.
Щом потеглихме пак, той рече:
— Морийн, това бебе е било мъртво много преди Джаксън Иго да изпрати да ме повикат. Сигурно още от снощи.
Опитах да ми стане жал за бебето. Но да израснеш в тази къща — не бих пожелала на никого подобна съдба.
— Тогава защо те е повикал?
— Да благословя смъртта. Да ме накара да му издам смъртен акт, за да си няма неприятности със закона, когато го погребе… точно в този миг той сигурно тъкмо това прави. Най-вече за да ме разкарва — и тебе също — да бием десет километра път, за да си спести напъна да оседлае мулето и да дойде до града — татко се засмя невесело. — Постоянно ми изтъкваше, че не можело да му искам пари, защото не съм стигнал там, преди бебето да умре. Най-накрая му казах: „Затваряй си устата, Джаксън. Не си ми платил и цент, откакто Кливланд победи Харисън.“ Той рече нещо, че времената били тежки и правителството нищо не правело за фермерите.
Татко въздъхна.
— Не спорих с него — какво ли да му кажеш. Морийн, през последната година ти се грижеше за счетоводството ми. Според тебе времената тежки ли са?
Това ме сепна. Бях се унесла в мисли за фондацията „Хауард“ и за хубавичкия пенис на Чък.
— Не знам, татко. Но знам, че на книга получаваш далеч повече пари, отколкото вземаш. Забелязала съм и още нещо: най-големите прошляци предпочитат да ти дължат долар за повикване, отколкото да ти платят петдесет цента, ако дойдат в кабинета. Като Джаксън Иго.
— Да. Той можеше да донесе на ръце трупчето — по-обезводнено дете не съм виждал! — но слава Богу, че не го донесе. Не искам да стъпва в чистата клиника… или в чистата къща на Адел! Виждала си сметките — мислиш ли, че онова, което успяваме да съберем, е достатъчно за издръжка на семейството? Храна, дрехи, покрив, овес и сено и петаче за неделното училище?
Помислих си. Знаех таблицата за умножение до двайсет по двайсет — като всички — а в гимназията се учех на насладите на смятането от по-висок порядък. Но никога не ги бях прилагала в сметките на домакинството. Сега си представих една черна дъска и трескаво започнах да дращя цифри по нея.
— Татко… ако всички ти се издължат, ще сме си съвсем добре. Обаче те не ти плащат — не всички — позамислих се. — И все пак сме си добре.
— Морийн, ако няма да се възползваш от списъка на „Хауард“, по-добре се омъжи за богаташ. Но не и за селски доктор.
След малко той сви рамене и се усмихна.
— Не се безпокой. Ще имаме ядене на масата дори и ако ми се наложи да прескачам до Канзас да крада говеда. Дали да не си попеем, а? Днес би било подходяща „Хоп, невестулке!“ Как е невестулчицата ти, миличка? Боли ли те?
— Татко, ти си стар мръсник и ще свършиш зле.
— Откакто се помня, все на това се надявам, но бях прекалено зает с отглеждането на дечица и не сколасах да си отгледам Каин. Имах да ти казвам нещо: някой се интересува от благоденствието ти. Баба ти Алтшулер.
— Така си и знаех. — Разказах му какво ми беше подхвърлила. — Тя ме мисли за Одри.
— Дъртата му крава недна! Но всъщност тя може и да не те бърка с Одри. Пита ме какво си правила в голямата ложа на хиподрума.
— Леле! И ти какво й каза?
— Нищичко. Мълчание — само това заслужава човек, който си навира носа където не му е работа… само дето те не се усещат. Обаче директната обида е още по-ефикасна. И аз направих точно това с тая дърта коруба — подминах въпроса й, обаче й казах следващия път, преди да дойде при мене, да се изкъпе, защото смятам, че личната й хигиена не е на необходимото равнище. Хич не остана доволна — той се усмихна. — Може толкова да се е ядосала, че да ме зареже и да започне да ходи при доктор Чадуик. Надежди, надежди.
— Дай Боже. Значи някой ни е видял как се качваме. Е, сър, всъщност не са ни видели как го правим. — Разказах на татко за тежкия сандък. — Ако е имало зрители, то те трябва да са били качени на въздушен балон.