— Морийн, ти можеш да станеш всичко, което поискаш. Никога не го забравяй.
Тя ми помагаше и ме учеше, поръча френски готварски книги от Ню Орлийнс и двете се ровехме в тях. После ме изпрати за три седмици при леля Карол, която ме научи на разни креолски хитрини. Леля Карол беше южнячка, омъжила се след Войната за — леле, Боже! — гаден янки, най-големия брат на баща ми — чичо Юинг, вече починал. Чичо Юинг бе участвал в окупацията на Ню Орлийнс от Съюза и беше разбил носа на някакъв сержант, задето закачал едно момиче от юга. Това му докарало на главата понижение от ефрейтор в редник и съпруга.
В къщата на леля Карол никога не говорехме за Войната.
Леля Карол придаде известен блясък на готварските ми умения и аз честичко се навъртах в кухнята й чак докато се омъжих. Точно през тези три седмици стана онази случка с лимоновия пай, дето май я споменах по-рано.
Ама как така братовчед ми Нелсън се беше промъкнал в църквата с тоя пай, без никой да го види? И как ми го беше подложил, без да забележа?
Така побеснях, че се завтекох право у дома, в къщата на леля Карол, а после, когато Нелсън се домъкна да се извини, избухнах в сълзи и набързо го вкарах в леглото… та това беше един от онези, трите случая с фойерверките.
Внезапен импулс и то доста мощен — и отиде, та се не видя.
Оттук нататък от време на време си лягах с Нелсън при сгоден случай и така чак до сватбата ми. Но с това не се приключи, защото след години той се премести да живее в Канзас.
Не трябваше да постъпвам така с Нелсън — той беше само четиринадесетгодишен.
Да, ама отракан четиринадесетгодишен. Знаеше, че не бива да се оставяме да ни хванат; знаеше, че не мога да се оженя за него по никакъв начин, и разбираше, че аз мога да забременея от него и да стане голяма беля и за двама ни.
Онази неделна сутрин той не помръдна, докато му слагах „френската гумичка“. После се ухили и ми рече:
— Умница си ти, Морийн. — А след това ме подкара с радостен ентусиазъм и ме докара до оргазъм за рекордно време.
През следващите две години редовно снабдявах Нелсън с „весели вдовици“. Не за мене — аз винаги си носех. За харема му. Аз му бях първата; той се зае със задачката с хъс, пък и си беше роден гений. И никога не се вкара в беля. Умник.
Покрай готвенето се опитах да събера и парите от длъжниците на татко, но с по-малък успех. След като се посъветвах с него, изпратих няколко учтиви и любезни изврънкващи писма. Писали ли сте някога сто писма на ръка едно след друго! Разбрах защо господин Клеменс веднага е прегърнал възможността да мине от писалка на машина — първият автор, направил това.
Скъпи господин Мотльо,
При преглеждането на сметките на доктор Джонсън установих, че дължите долари от март 1896 г. и не сте ги изплатили досега. Може би сте забравили. Бихме ли могли да очакваме да се издължите до първи?
Ако не ви е възможно да изплатите цялата сума наведнъж, бихте ли се отбили в клиниката този петък, десети, за да се договорим по начин, задоволителен и за двете страни?
Докторът изпраща поздрави на вас и на госпожа Мотльова, както и на Мотльо младши, на близнаците и на малкия Чворчо.
Показах на татко образци на писмата, които бяха от внимателни през твърди до грубиянски; горепосоченият пример показва какво използвахме най-често. За някои хора той ми каза:
— Не ги врънкай. Ако можеха, щяха да ми платят, но те не могат. — Въпреки това изпратих повече от сто писма.
За всяко трябваше да платим по два цента, хартията и пликовете струваха по три. Времето, което бях отделила за това, оценявам на пет цента за писмо? Така всяко писмо струваше десетаче, а всички пощенски разходи възлизаха на малко над десет долара.
От тези сто писма не получихме и десет долара в брой.
Около тридесетина пациенти дойдоха да си поговорим. Горедолу половината от тях си платиха в натура — пресни яйца, шунка, филета, зеленчуци, пресен хляб и т.н. Шестима или седмина се уговориха да изплащат дълга си на части — а някои дори спазиха обещанието си.
Но над седемдесет души тотално пренебрегнаха писмата.
Бях тъжна и разочарована. Тези не бяха последни прошляци като Джаксън Иго — бяха уважавани фермери и граждани. Хора, заради които баща ми беше ставал посред нощ, бе се обличал и бе карал или яздил в сняг и дъжд, в прахоляк и кал по замръзнали пътища, за да им помогне — на тях или на децата им. И когато ги бе помолил да му платят, изобщо не бяха обърнали внимание.