Цъфнаха почти веднага. Още се блещех срещу онези огнеупорни завеси и се чудех дали бих могла да се справя с тях също толкова добре, колкото Скарлет О’Хара — със завесите с Тара, или пък що не взема да си спретна от тях една проста тога като на Евника в „Последните дни на Помпей“ (или тя май беше от „Кво вадис“) — и ония довтасаха: местният доктор, местният дръвник и местният маймун, последният — подкарал количка. След тях се набутаха и още няколко хаховци, докато накрая вътре се събрахме толкова народ, че можехме да започнем да се делим на отбори.
Нямаше защо да се притеснявам, че съм гола — като че ли никой не го забелязваше… което ме хвърли в смут. Джентълмените би трябвало поне да гледат похотливо. И едно подсвирване или някакъв израз на одобрение биха били съвсем на място. Всичко друго би накарало една жена да се чувства неуверена в себе си.
(Може би съм твърде чувствителна. Но откакто закръглих няколко стотака, придобих склонност всяка сутрин да се гледам в огледалото и да се чудя.)
Сред цялата тази тълпа натрапници имаше само една жена. Тя ме погледна и изсумтя, което ме накара да се почувствам по-добре.
После си спомних нещичко. Когато бях на дванадесет години, татко ми каза, че ще си имам сума ти проблеми с мъжете. Тогава му отговорих:
— Татенце, ама ти съвсем си превъртял. Аз изобщо не съм хубава. Момчетата и със снежна топка няма да ме замерят.
— Моля-моля, малко уважение! Не, не си хубава. Миризмата ти, скъпа ми дъще, миризмата ти. Трябва по-честичко да се къпеш… или някоя топла лятна нощ ще те изнасилят и ще те претрепят.
— Ама аз се къпя всяка седмица! И ти го знаеш!
— В твоя случай това съвсем не е достатъчно. Помни ми думата.
Запомних думата му много добре и после разбрах, че баща ми е знаел какво приказва. Когато съм щастлива и доволна от живота, телесната ми миризма е кажи-речи като на разгонена котка. Само че днес не бях доволна от живота. Първо ме стресна онзи мъртвец, после ония бракми ме ядосаха… а това вече намирисва другояче. Една неразгонена котка може да се свре сред цяла тумба котараци и те хич няма да я погледнат. И мене не ме поглеждаха.
Дръпнаха чаршафа от моето доскорошно другарче по легло. Хотелският лекар огледа по-внимателно ужасната червена локва. Наведе се, подуши и след това направи нещо, от което ме полазиха мравки: топна пръст в нея и го близна.
— Я опитай, Адолф! Да видим ти какво ще кажеш.
Колегата му (реших, че и другият е лекар) също опита кървавата каша.
— „Хайнц“.
— Не. „Скинърс“1.
— При цялото ми уважение, доктор Ридпат, съсипали сте си небцето с евтиния джин, с който се наливате. „Хайнц“. В онази бълвоч, „Скинърс“, има повече сол. И тя убива деликатния аромат на доматите. А него вие изобщо не го усещате поради зловредните си навици.
— Десет хиляди, доктор Вайскопф? Равни залози.
— Ваш ред е. Какво бихте посочили като причина за смъртта, сър?
— Не се опитвайте да ми залагате капани, докторе. „Причината за смъртта“ си е ваша работа.
— Спиране на сърцето.
— Блестящо, докторе, блестящо. Но как така е спряло?
— В случая със съдията Хардейкърс години наред въпросът е бил: „Как така е още жив?“ Преди да изразя мнение, искам да го опна върху плочата и да го разпарчадосам. Може пък да съм прибързал със заключението си — току-виж излязло, че няма сърце.
— Защо ще го режете — за да разберете защо е умрял или за да сте сигурен, че няма да се съживи?
— Тук вътре май е доста шумно, а? Ще ни предоставите ли трупа? Трябва да го откарам в града.
— Само ми дайте формуляр 9–0–4 и го подписвам. Ще ви помоля обаче да се постараете гостите да не видят тая мърша. В гранд хотел „Август“ гостите не умират по стаите.
— Доктор Ридпат, аз уреждах дискретно подобни неща, преди вие незнайно как да се промъкнете през дипломната месомелачка.
— Не се и съмнявам, Адолф. Ще изиграем ли една игра след това?
— Благодаря, Ерик. Да.
— А после — вечеря заедно? Зенобия ще те очаква. Ще мина през моргата да те взема.
— Ох, извинявай, забравих! Ще водя моя асистент на Кметската оргия.
— Нямаш проблеми. Зенобия никога не би пропуснала първия голям купон от Фиестата — ще отидем всички заедно. Така че вземи и асистентката.
— Той е мъж.
— Извини ме за вдигнатите вежди — мислех, че си ги отказал. Е, хубаво, вземи го.
— Ерик, не те ли потиска фактът, че си толкова циничен? Той е сатир, а не гъсок.
— Още по-добре. По залез, щом започне Фиестата, Зенобия би приела на драго сърце всяка галантна непристойност, която би могъл да й предложи, стига да не й потроши кокалите.