А сега се вгледайте внимателно в онова, което казах. Казах, че всички тези неща са приети. Не съм казала, че са верни.
По някакъв начин тези мазохисти ревизионисти превърнаха Войната от 1898 г. в империалистическа агресия от страна на Съединените щати. Как така резултатът от една империалистическа война ще е освобождаването на Куба и Филипините — това така и не става ясно. Но ревизионизмът винаги започва от предположението, че лошите са Съединените щати. След като веднъж историкът ревизионист докаже това предположение (обикновено чрез кръгова логика), му връчват докторската степен и хваща пътя към Нобеловата награда за мир.
През април 1898 г. за нас, непросветените селяни, бяха истина няколко прости неща: нашият боен кораб „Мейн“ е бил унищожен и са загинали голям брой хора. Испания ни е обявила война. Президентът е помолил мъжете да постъпват като доброволци във войската.
На другия ден, 25 април, понеделник, до нас достигна президентският призив към щатските доброволни отряди да осигурят 125 000 доброволци, които да подсилят почти несъществуващата ни армия. Същата сутрин Том беше заминал, както обикновено, за Бътлърската академия. Новината го бе застигнала там и по обяд дотърча обратно — дорестият му кон Бо Брумел беше целият в пяна. Том помоли Франк да го избърше, втурна се в къщата и двамата с баща ми се скриха в клиниката.
Излязоха след около десет минути. Баща ми се обърна към мама:
— Мадам, нашият син Том възнамерява да постъпи в служба на своето отечество. Двамата с него незабавно заминаваме за Спрингфийлд. Налага се и аз да замина с него, за да се закълна, че има навършени осемнайсет години и че родителите му са дали одобрението си.
— Но той още няма осемнайсет години!
— Точно затова трябва и аз да замина с него. Къде е Франк? Искам да впрегне Лоуфър.
— Аз ще го впрегна, татко! — намесих се. — Франк току-що побягна към училище. Закъснява.
Баща ми изглеждаше разтревожен. Настоях:
— Лоуфър ме познава, сър; никога не би ми сторил нищо лошо.
Когато се върнах вкъщи, заварих татко до новия телефон — в коридора, който използвахме като чакалня за пациентите. Татко тъкмо казваше:
— Да… да, разбирам… късмет, господине, и Бог да ви е на помощ. Ще й предам. Довиждане — той отдръпна слушалката от ухото си, втренчи се в нея, после си спомни, че трябва да я затвори.
Погледна ме.
— За тебе беше, Морийн.
— За мене ли? — никога досега не ме бяха търсили по телефона.
— Да. Твоят момък, Брайън Смит. Моли те да му простиш, но идната неделя няма да може да те посети. Още сега хваща влака за Сейнт Луис, за да се върне в Синсинати, където ще се запише в доброволния отряд на Охайо. Моли за разрешение да ти се обади веднага щом свърши войната. Аз се съгласих от твое име.
— О… — усетих как нещо в гърдите ми се стяга и дишането ми се затрудни. — Благодаря ти, татко. Ъ-ъ… можеш ли да ми покажеш как да му се обадя, искам да кажа… такова… как да се обадя до Рола и сама да поговоря с господин Смит?
— Морийн! — намеси се майка ми.
Обърнах се към нея:
— Мамо, нито действам прибързано, нито се държа неподобаващо за една дама. Обстоятелствата са много особени. Господин Смит заминава, за да се бие за нас. Просто искам да му кажа, че докато го няма, всяка вечер ще се моля за него.
Майка ми ме погледна и тихо рече:
— Да, Морийн. Ако можеш да говориш с него, кажи му, че и аз ще се моля за него. Всяка вечер.
Баща ми шумно си прочисти гърлото:
— Дами…
— Да, докторе? — обади се мама.
— Въпросът е академичен. Господин Смит ми съобщи, че ще бъде съвсем кратък, защото за телефона чака дълга опашка от студенти. Предполагам, за да предадат подобни съобщения. Така че няма смисъл да се опитваме да се свържем с него — линията ще е заета… а той вече няма да е там, което по никакъв начин няма да ви попречи да се молите да се върне жив и здрав. Морийн, ти можеш да му го съобщиш с писмо.
— Но аз не знам къде да му пиша!
— Размърдай си мозъка, дъще. Известни са ти поне три начина да научиш.
— Доктор Джонсън, моля ви! — мама се обърна към мене и добави внимателно: — Съдията Спърлинг ще знае.
— Съдията Спърлинг… О!
— Да, мила. Съдията Спърлинг винаги знае къде се намира всеки от нас.
След няколко минути всички разцелувахме Том за довиждане, а заедно с него — и татко, макар че той щеше да се върне… а, както ни увери той, беше много вероятно и Том да се върне — след като положи клетва и му съобщят кога да се яви.