Потеглиха. Бет плачеше тихо. Люсил не плачеше — според мене надали разбираше какво става, но беше сериозна и гледаше с ококорени очи. Мама не плака, аз също не плаках… тогава. Но после тя се качи горе и се затвори в стаята си… както и аз. Откакто Агнес се омъжи, вече имах собствена стая, така че пуснах резето, захлупих се на леглото и се разплаках.
Опитвах се самичка да се убеждавам, че плача за брат ми Томас, но си знаех: сърцето ме болеше за господин Смит.
С цялата си душа жадувах да не го бях карала да използва „френска кесийка“, когато се любихме седмица по-рано. Изкушавах се — знаех, сигурна бях, че ще е много по-хубаво да зарежем тази гума и да съм гола за него — и отвън, и отвътре.
Но тържествено бях обещала на татко, че винаги ще използвам презерватив… до деня, когато, след като трезво сме обсъдили нещата с въпросния мъж, решим да забременея.
А сега той заминаваше на война… и можеше да не го видя никога повече.
Избърсах очи, станах и извадих малка книжка с поезия — „Златна съкровищница“ на професор Полгрейв. Мама ми я беше подарила за дванайсетия рожден ден, а на нея също й я бяха подарили за дванайсетия рожден ден през 1866 г.
В своята съкровищница професор Полгрейв беше събрал двеста осемдесет и осем стихотворения — достатъчно изящни за изключителния му вкус. Този ден на мене ми беше нужно само едно: „На Лукаста, при заминаване на война“:
После пак плаках, а след това заспах. Когато се събудих, станах и повече не си позволих да плача. Вместо това пъхнах под вратата на мама бележка, че сама ще приготвя вечеря за всички… и че ако тя пожелае, може да вечеря в леглото.
Тя ме остави да сготвя, но слезе за вечеря и седна на почетното място. И за първи път на масата я настани Франк, а после седна срещу нея. Тя ме погледна.
— Морийн, ще прочетеш ли молитвата?
— Да, мамо. Господи, Боже наш, благодарим ти за хляба, който ни даваш. Моля те, благослови храната ни, както и нашите братя и сестри навсякъде, известни и неизвестни нам — преглътнах и добавих: — В този ден те молим и за специална благословия за обичния ни брат Томас Джеферсън и за всички останали младежи, решили да служат на нашето мило отечество. Моля те, Господи, пази добре и моя приятел! В името на Исуса. Амин.
— Амин — твърдо откликна майка ми. — Франклин, ще нарежеш ли месото?
Татко и Том се върнаха на другия ден късно следобед. Бет и Люсил увиснаха на вратовете им. И аз исках, ала не можех, тъй като дундурках Джордж и той си беше избрал тъкмо този момент, за да намокри пелените. Но аз го накарах да почака, за да не изпусна нещо, като само му подложих отдолу резервна пелена.
— Записа ли се, Том, записа ли се, записа ли се? — повтаряше Бет.
— Разбира се, че се записа — отговори татко. — Сега е редник Джонсън; а другата седмица вече ще е генерал.
— Така ли?
— Е, може и да не стане чак толкова бързо — татко млъкна и разцелува Люсил и Бет. — Но по време на война човек доста бързо се издига в чин. Аз вече съм капитан.
— Доктор Джонсън!
Татко изпъна рамене.
— Капитан Джонсън, мадам. Записахме се и двамата. Сега съм действащ хирург от медицинската част на Втори Мисурийски полк с чин капитан.
Тук трябва да кажа нещо за семействата на двамата ми родители и особено за братята и сестрите на баща ми, защото онова, което се случи в Тийбс през април 1898 г., си имаше своите корени един век по-рано.
Дядовците и бабите на баща ми са:
Джордж Едуард Джонсън (1795–1897) и Аманда Лу Фредерикс Джонсън (1798–1899)
Терънс Макфий (1796–1900) и Роуз Вилхелмина Бранд Макфий (1798–1899)
И Джордж Джонсън, и Терънс Макфий са участвали във войната от 1812 г.
Родителите на баща ми са:
Ейза Едуард Джонсън (1813–1918) и Роуз Алтеда Макфий Джонсън (1814–1918)
Ейза Джонсън е участвал във войната с Мексико — бил е сержант в Илинойския доброволен отряд.
Дядовците и бабите на майка ми са:
Робърт Пфайфър (1809–1909) и Хайди Шмит Пфайфър (1810–1912)
Оле Ларсен (1805–1907) и Анна Кристина Хансен Ларсен (1810–1912)
Родителите на майка ми са:
Ричард Пфайфър (1830–1932) и Кристина Ларсен Пфайфър (1834–1940)
Татко е роден във фермата на дядо Джонсън в Минесота, в окръг Фрийборн, близо до Албърт, в понеделник, втори август 1852 г. — най-малкият от четири момчета и три момичета. Дядо му Джордж Едуард Джонсън (и мой прадядо) е роден през 1795 г. в окръг Бъкс, Пенсилвания. Той умря в старчески дом в Минеаполис през декември 1897 г. и вестниците вдигнаха голяма шумотевица около това, че по времето, когато се е родил, Джордж Вашингтон е бил още жив. (Той нямаше нищо общо с целия този шум. Макар и допреди да се омъжа да не знаех, че умишлено следваме тази политика, дори и по онова време семействата, свързани с фондацията „Хауард“, избягваха публично да споменават кой на каква възраст е.)