Джордж Едуард Джонсън се оженва за Аманда Лу Фредерикс (1798–1899) през 1813 г. и я отвежда в Илинойс, където тя ражда първото си дете, Ейза Едуард Джонсън — моя дядо — още същата година. Види се, дядо Ейзи е бил от същите „седмачета“ като батко ми Едуард. След войната с Мексико семейство Джонсън се премества на запад и се установява в Минесота.
По онова време фондацията „Хауард“ още не е съществувала, но се оказва, че всичките ми прадеди са започнали да се размножават рано, имали са по много деца, били са здрави въпреки болестите, които необезпокоявано се ширели в онези времена, и са живели дълго — по стотина години и отгоре.
Ейза Едуард Джонсън (1813–1918) се жени за Роуз Алтеда Макфий (1814–1918) през 1831 г. Имат седем деца:
1. Саманта Джейн Джонсън, 1831–1915 (починала от телесни повреди, получени при обяздването на кон)
2. Джеймс Юинг Джонсън, 1833–1884 (Загинал при опит да прекоси Осейдж по време на пролетното пълноводие. Едва си го спомням. Той беше женен в Ню Орлийнс за леля Карол Пейетие.)
3. Уолтър Райли Джонсън, 1838–1862 (убит край Шайло)
4. Алис Айрини Джонсън, 1840-? (Не зная какво е станало с леля Алис. Беше се омъжила далеч на изток.)
5. Едуард Макфий Джонсън, 1844–1884 (убит при влакова катастрофа)
6. Аурора Джонсън, 1850-? (последно чувах за нея в Калифорния към 1930 г.) (омъжвала се няколко пъти)
7. Айра Джонсън, 2 август 1852–1941 (обявен за безследно изчезнал в Битката за Британия)
При падането на форт Съмтър през април 1861 г. господин Линкълн се обръща към доброволните отряди на няколко щата с молба да осигурят доброволци за армията — пак Айра Джонсън, деветгодишен и по собствената му преценка — вече голям мъж, трябвало да остане вкъщи, когато всички други мъже отивали на война.
Баща ми търпял това унижение цели три години… и на дванайсетгодишна възраст избягал от къщи, за да стане барабанчик.
Заминал надолу по Мисисипи с шлеп и успял да намери лагера на Втори Минесотски полк. Братовчед му Жул ходатайствал за него и с триста зора той бил приет и зачислен на храна към щаба.
После се появил баща му и си го прибрал.
Така че баща ми беше служил във войската около три седмици и никога не беше влизал в бой. И дори и тези три седмици не му ги признаваха… както разбра за свой ужас, когато се опита да постъпи в организация на ветераните от Съюза — Великата армия на републиката.
Никъде не се водело на документи, че е служил, тъй като адютантът на полка го бил „разжалвал“ и оставил дядо Ейси да си го прибере, след което просто унищожил цялата документация.
Мисля, ужасно е да приемем, че татко е бил белязан за цял живот.
По време на деветте дни, докато татко и Том чакаха вкъщи да се влеят в армейския живот, не забелязах майка ми да проявява никакви признаци на неодобрение, като не смятаме първоначалната й изненада. Но тя изобщо не се усмихваше. Напрежението между двамата се усещаше… но не позволяваха да им личи открито.
Татко наистина ми каза нещо, което според мене беше свързано с това напрежение. Бяхме в клиниката и аз му помагах да поразчисти и осъвремени картоните на пациентите си, за да може да ги прехвърли на доктор Чадуик, докато продължава войната. Той ми рече:
— Защо не се усмихваш, мое пуйче яйчице? Тревожиш се за твоя момък, така ли?
— Не — излъгах аз. — Той беше длъжен да замине и аз го знам. Но би ми се искало ти да не заминаваш. Егоистично изглежда, знам. Но ще ми липсваш, cher papa.
— И ти ще ми липсваш. Всички ще ми липсвате — той помълча няколко минути, после добави: — Морийн, някой ден може да се сблъскаш със същото: мъжът ти да замине на война. Някои хора казват, че женените мъже не трябвало да ходят на война. Заради семействата си.
Но в това има противоречие — и то фатално. Семейният не бива да си помисля да се скатава и да чака ергените да се бият вместо него. За мене е откровено нечестно да очаквам някой ерген да умре за моите деца, щом аз не бих умрял за тях. Ако всички семейни вземат да правят така и ергените ще откажат да се бият… и тогава републиката е обречена. Варварите ще нахлуят необезпокоявани.
Татко ме погледна — изглеждаше разтревожен.
— Разбираш ли?
Мисля, че той откровено искаше да разбере какво мисля аз, търсеше одобрението ми.
— Аз… — млъкнах и въздъхнах. — Татко, мисля, че разбирам. Но във времена като тези съм принудена да осъзная, че нямам особено голям житейски опит. Просто искам тази война да свърши и ти да се върнеш у дома — и Том да се върне у дома, и… и…