— И Брайън Смит ли? Съгласен съм.
— Е, да. Но си мислех също и за Чък. Чък Пъркинс.
— Чък също ли заминава? Браво на момчето!
— Да, днес ми каза. Баща му дал съгласието си и утре двамата заминавали за Джоплин — подсмръкнах и преглътнах една сълза. — Не съм влюбена в Чък, но си имам някакви сантиментални чувства към него.
— Обяснимо.
По-късно същия ден оставих Чък да ме качи на Марстън хил и там горе направих напук на буболечките и на госпожа Пуританка. Казах на Чък, че се гордея с него, а после му го демонстрирах по най-добрия известен ми начин. (Използвах презерватив — нали бях обещала на татко.) И се случи нещо невероятно. Бях се качила там просто за да поиграя малко художествена гимнастика с цел да покажа на Чък, че се гордея с него и ценя желанието му да се бие за нас. И чудото стана, фойерверки — и то от големите! Всичко се замъгли пред погледа ми, стиснах очи и чух да надавам силни викове.
А след около половин час чудото се повтори. Да не повярваш!
На другата сутрин Чък и баща му хванаха влака в 8:06 ч. от Бътлър и се върнаха още същия следобед — Чък се беше заклел и го бяха записали в същата рота (рота „С“, Втори полк), в която бе постъпил и Том, и щеше да чака горе-долу също толкова дни. Така че Чък и аз отидохме на едно друго потайно местенце и аз пак се сбогувах с него, и чудото пак се случи.
Не, не си помислих, че съм влюбена в него. Вече бях лягала с достатъчно мъже и надали бих могла да сбъркам един мощен оргазъм с вечната любов. Но беше хубаво, че стана така — имах намерение да се сбогувам с Чък, колкото се може по-често и по-трогателно, пък да става каквото ще. И се сбогувахме на няколко пъти чак до деня, в който той замина седмица по-късно — тогава наистина си беше сбогуване.
Чък така и не се завърна. Не, не го убиха в бой — тъй като и не стигна по-далече от Чикамауга парк, Джорджия. Не съм много сигурна дали беше треска, малария или жълтеница. Може да е било и тиф. От треска умряха пет пъти повече хора, отколкото в бой. Те също са герои. Е, не са ли? Записаха се доброволци; бяха готови да влязат в бой… и нямаше да се разболеят от треска, ако се бяха скатали и не бяха откликнали на призива.
Дойде онзи ден — пети май — когато нашите мъже заминаха… Потеглиха със специален военен влак надолу към Канзас сити, после щяха да заобиколят през Спрингфийлд, да продължат към Сейнт Луис и нататък на изток: крайна цел — Джорджия. Цялото семейство заминахме за Бътлър — отпред мама и татко с двуколката му, теглена от Лоуфър, а останалите ги следвахме с каретата, с която обикновено се возехме само в неделя — караше я Том, а я теглеха Дейзи и Бо. Влакът спря, сбогувахме се набързо, тъй като вече викаха:
— Всички да се ка… чват!
Баща ми предаде юздите на Франк, а на мене се падна каретата с мъниците.
Всъщност те не потеглиха веднага — освен войниците трябваше да се натовари и багажът. В средата на влака имаше платформа с оркестър, осигурен от Трети полк, Канзас сити, и през цялото време, докато влакът беше спрял, той свиреше потпури от военни мелодии.
Изсвириха „Очите ми видяха славата…“ и веднага минаха на „Да бях в земята на памука“, а оттам — на „Таз вечер лагера опъваме“ и „… на шапката си бодна той перо и го нарече макарони!“ После подкараха „Седя затворен във килия“, влакът изсвири и потегли, а оркестърът започна да се изнизва към съседния вагон. Наложи се да помогнат на онзи с тубата.
А ние потеглихме към дома — в ушите ми все още звучаха „Туп-туп, момчета маршируват“ и онзи трагичен първи стих — „Седя затворен във килия…“. По-късно някой ми каза, че онзи, който я бил написал, си нямал представа от всичко това, защото в затворническите лагери от военно време такива луксове като килии няма.
Това обаче си беше съвсем достатъчно, за да се замъглят очите ми и да не мога да виждам. Но това нямаше значение — Бо Брумел и Дейзи нямаха нужда от моята помощ. Ако човек им отпуснеше юздите, те препусваха право към вкъщи. Така направиха и този път.
Помогнах на Франк да разпрегне всички коне, после влязох вътре и се качих на горния етаж. Едва-що бях затворила вратата на стаята си и майка ми почука. Отворих.
— Да, мамо?
— Морийн, твоята „Златна съкровищница“… Мога ли да я взема за малко?
— Разбира се. — Отидох и я извадих — беше под възглавницата ми. Подадох й я. — Номер осемдесет и три. На страница шейсета.
Като че ли се изненада, след което запрелиства книгата.
— Точно така — кимна тя и вдигна поглед. — Трябва да се държим, мило.