Выбрать главу

— Да, мамо. Трябва.

Като си говорим за затворнически килии — Пиксел току-що пристигна в моята и ми донесе подарък. Мишка. Умряла мишка. Още топла. Страшно е доволен от себе си и явно очаква от мене да я изям. Чака ме да я захапя.

И как ще се измъкна от всичко това?

VI.

„Когато Джони с марш се върне вкъщи…“

Останалата част от 1898 г. беше един дълъг лош сън. Мъжете ни бяха заминали на война, но ни беше трудно да разберем какво става там. Спомням си времена шейсет и повече години по-късно, когато злобното око на телевизията превърна войната в зрелище, дори до такава степен, че моментът на атаката да бъде определян така, че акцията да може да се предава на живо по вечерните новини. Можете ли да си представите по-ужасен и ироничен начин да умреш от този, да определят времето на смъртта ти така, че някой водещ да я коментира точно преди рекламите за бира?

През 1898 г. не гледахме битките на живо във всекидневната — беше ни трудно да научаваме какво се е случило дори след много време. Дали нашата флота охраняваше източното крайбрежие, както настояваха политиците от изтока, или плаваше нейде в Карибско море? Дали „Орегон“ беше заобиколил нос Хорн и щеше ли да застигне флотилията? Защо е имало втора битка за Манила? Не бяхме ли спечелили битката за Манила още преди седмици?

През 1898 г. знаех толкова малко за военните работи, че не разбирах, че цивилните не трябва да знаят нито местонахождението на флотата, нито какви ходове планира армията, защото вражеските агенти ще го научат само след минути.

Тепърва щях да науча, че животът на нашите мъже не бива да се поверява нито на конгресмените, нито на новинарите.

Нека се опитам да бъда справедлива. Да приемем, че около деветдесет процента от конгресмените и новинарите са честни и почтени хора. В този случай по-малко от десет процента трябва да са глупаци и убийци, на които смъртта на героите им е абсолютно безразлична, ала точно това малцинство изпраща хора на сигурна смърт, губи битки и променя хода на войните.

През 1898 г. още не ми се въртяха такива мрачни мисли в главата. Трябваше да минат Войната от 1898 г., две световни войни и още две необявени войни, за да разбера, че нито нашите власти, нито нашата преса заслужават да им се поверява човешки живот.

„Една демокрация работи добре, само когато обикновеният човек е аристократ. Но Господ сигурно мрази обикновения човек — направил го е толкова обикновен, мътните го взели! Какво ви разбира вашият обикновен човек от кавалерство? От noblesse oblige5? От аристократични правила за поведение? От лична отговорност за благоденствието на държавата? Със същия успех можете да търсите козина на гърба на жабата…“ Това от татко ли го бях чувала? Не. Е, не точно. Това си го спомням от бар „Стрида“ в Бентън хаус, Канзас сити — беше някъде около два часа сутринта през януари 1898 г., след като господин Клеменс беше прочел лекцията си. Баща ми може и да е казал част от него; може би господин Клеменс го е казал цялото или пък едно е казал баща ми, друго — господин Клеменс — след толкова години паметта ми вече малко издиша.

Новината за подписването на мирния договор пристигна в Тийбс на 12 август, петък. Господин Барнаби, нашият директор, ни събра всички в залата за лекции и ни го съобщи, а после разпусна всички ученици. Изтичах веднага вкъщи и разбрах, че майка ми вече знае. Прегърнахме се и си поплакахме, а Бет и Люсил вдигаха врява около нас. А после мама и аз се захванахме с голямо пролетно чистене съвсем извън сезона, за да сме готови, когато татко и Том (и господин Смит? — това не го казах на глас) се приберат по някое време следващата седмица. Наредихме на Франк да окоси тревата и да свърши, каквото има за вършене по двора — не питай, просто го свърши!

Неделната църковна служба беше едно щастливо хваление на Бога, а преподобният Тимбърли къдреше още по-големи и протяжни глупости от обикновено, но никой нямаше нищо против — най-малкото пък аз.

След службата мама ме попита:

— Морийн, утре ще ходиш ли на училище?

Изобщо нямах представа. Училищното настоятелство на Тийбс беше решило да предложи летни занятия в гимназията като патриотичен акт, за да могат по-големите момчета да завършат по-рано и да се запишат доброволци. И аз се бях записала на лятно училище — както за да прибавя още нещо към образованието си, така и за да запълня онази болезнена празнота вътре в мене, зейнала, след като татко и Том (и господин Смит) заминаха на война.

Най-дългите години в живота си съм прекарала в очакване на мъже, които трябва да се върнат от война. Някои не дочаках.

вернуться

5

Положението задължава (фр.). Бел.пр.