— Не съм мислила за това, мамо. Наистина ли смяташ, че утре ще има училище, както обикновено?
— Ще има. Учила ли си?
Знаеше, че не съм. Не можеш да отделиш кой знае какво време на неправилните гръцки глаголи, докато на четири крака лъскаш кухненския под.
— Не, госпожо.
— Е? Какво би очаквал от тебе баща ти?
Въздъхнах.
— Да, госпожо.
— Не се самосъжалявай. Лятното училище си беше твоя идея. Не трябва да пропиляваш възможността да получиш допълнително обучение. А сега марш! Днес сама ще приготвя вечерята.
Не си дойдоха тази седмица.
Не си дойдоха и следващата седмица.
Не си дойдоха тази есен.
Не си дойдоха тази година.
Върна се тялото на Чък. Армията осигури залпове. Присъствах на първото си военно погребение и плаках ли, плаках… Един белокос тръбач изсвири за Чарлз „Почивай в мир, войнико храбър, бог е с теб“.
Ако някога съм била близо до вярата в Бога, то е, когато слушам тази песен. Дори и днес.
След лятната сесия от 1898 г. дойде септември и аз трябваше да избера: да ходя или да не ходя на училище, а ако ходя — къде? Не исках да си стоя вкъщи — там кажи-речи не вършех нищо друго, освен да се правя на бавачка на Джордж. Тъй като не можех да отида в „Калъмбия“, исках да постъпя в Бътлърската академия — двегодишна частна школа, която предлагаше курс по свободните изкуства, който в „Калъмбия“ и в „Лоурънс“ приемаха вместо долния курс. Изтъкнах пред мама, че съм спестила от коледните подаръци и подаръка за рождения ми ден и от „парите за яйца“ („парите за яйца“ бяха всички пари, които печелех сама — от гледане на съседските деца, продаване на сергия на окръжния панаир и т.н. — не много и доста рядко) и имам достатъчно пари да си платя курса и учебниците.
— А как ще ходиш дотам и как ще се връщаш? — попита мама.
— А Том как отива и се връща? — отвърнах й аз.
— Не отговаряй на въпроса с въпрос, млада госпожице. И двете знаем как го правеше брат ти: при хубаво време — с двуколката, при лошо време — на кон… а когато времето беше най-лошо, си стоеше вкъщи. Но брат ти е голям мъж. Обясни ми ти как ще го правиш.
Замислих се над това. Двуколката не беше проблем; в Академията имаше плевня, където конете изчакваха господарите си. Ездата? Яздех кажи-речи толкова добре, колкото и братята ми… но момичетата не ходят на училище по гащеризони, а дамското седло не беше добра идея във време, неподходящо за двуколка. Но дори и времето да беше хубаво и да пътувах с двуколката, от края на октомври до началото на март щеше да ми се наложи да тръгвам, преди да се е съмнало, и да се прибирам по мръкнало.
През октомври 1889 г. Сара Троубридж беше тръгнала с двуколка от фермата на баща си за Рич хил, на шест километра и половина оттам. Конят и двуколката й се върнаха. От Сара вече не дойде ни вест, ни кост.
Ние живеехме в доста спокойна местност. Но най-опасното животно, съществувало откакто свят светува, ходи на два крака… а покрай селските пътища щъка кой ли не…
— Не ме е страх, мамо.
— Кажи ми какво би те посъветвал баща ти.
Така че се отказах и се подготвих да постъпя пак в гимназията за още един срок или за повече. Училището беше на около километър от нас и покрай целия път живееха хора, та ако извикам, щяха да ме чуят. Най-хубавото беше, че в нашата гимназия преподаваха и курсове, за които досега не бях имала време. Продължих с гръцкия, пак се записах на латински и се захванах с диференциални уравнения. Започнах да уча немски и записах геология и средновековна история, вместо да си губя по два часа за изучаване на домакински умения. И, разбира се, в събота сутрин продължих да ходя на уроци по пиано. Майка ми ме беше учила три години, после беше решила, че ще ми е от полза да получа по-добра подготовка. Беше сделка от типа „ти — на мене, аз — на тебе“: госпожица Примроуз дължеше много на татко и за себе си, и за престарялата си болнава майка.
Така че през септември 1898 г. учебната година започна и не ми оставаше време да върша пакости. Ала имах достатъчно време да пиша всяка седмица по едно пълно с новини и без помен от сантименталности писмо на господин Смит (на сержант Смит!) и на Том, и на татко, и на Чък… докато не ми върнаха едно писмо до Чък седмица преди да се завърне при нас завинаги.
Не се срещах с момчета и мъже, за които би си струвало да се говори. Свестните бяха заминали на война; онези, които бяха останали, ми правеха страхотно впечатление с това, че им текат лигите по брадичките; или пък бяха невъзможно млади за мене. Не бях съзнателно вярна на господин Смит. Той не ме беше молил да му бъда вярна, нито пък аз очаквах от него да ми бъде верен. С него имахме само една — една-едничка — изключително успешна първа среща. Но това не е равно на годеж.