— Да, сър.
— И тя какво ти каза?
— Каза ми, че целият план бил измислен въз основа на предположението, че семейство Смит ще пристигнат с влака в 10.42 ч. — достатъчно рано за сватба в четири часа следобед, но не и по обяд. Аз й казах: „Но, мамо, те вече пристигнаха.“ А тя ми рече, че било твърде късно да се променя каквото и да било. Аз й викам: „Кой го казва? И защо мене никой не ме е питал?“ А тя: „Замълчи и спри да мърдаш. Това ще трябва да го закарфича отново.“ Татко, ама това си е жив ужас. Отнасят се с мене като с крава рекордьорка, която гласят да показват на панаира. И ме слушат какво казвам също толкова, колкото биха слушали и въпросната крава.
— Морийн, вероятно наистина е твърде късно да се променя каквото и да било. Ако беше казала по-рано, всичко щеше да бъде според желанията ти. Но сега остават по-малко от четирийсет и осем часа, а Адел захване ли се с нещо, никого не слуша. Бих искал да мога да ти помогна. Но тя и мене няма да слуша — татко изглеждаше също толкова нещастен, колкото се чувствах и аз. — Стисни зъби и го изтърпи. Щом брат Тимбърли веднъж каже „Обявявам ви за съпруг и съпруга“, вече не си длъжна да се съобразяваш с никого освен с Брайън. А виждам, че си успяла да го поставиш под чехъл — значи няма да ти е много трудно.
— Аз пък мисля, че не съм успяла да го поставя под чехъл.
На преподобния Тимбърли беше наредено да проведе венчавката точно според канона на методистката епископална служба — без никакви модерни нововъведения. Освен това му бе казано, че церемонията ще бъде с един пръстен. Твърдоглавецът му с твърдоглавец изобщо не се вслуша нито в едното, нито в другото. Набута вътре какво ли не — разни работи, които не каза на репетицията, въпроси и отговори, които ми бяха напълно непознати. Произнесе и проповед като надрънка сума ти непотребни неща, които нямаха нищо общо с венчавката.
Всичко се проточи маса време, а пък мене ме боляха краката и корсетът ме задушаваше. Тъкмо смятах да скастря брат Тимбърли да се придържа към канона и той стигна до момента с пръстените — поиска два и, разбира се, пръстенът беше само един.
Брат Тимбърли предложи да започнем отначало.
Въпреки че от младоженеца на сватбата не се очаква да казва нищо друго освен „да“, Брайън прошепна така, че сигурно са го чули само на стотина метра наоколо:
— Преподобни, стига сте протакали и се придържайте към онова, което пише в книгата… иначе пукнат цент няма да видите от мене!
Брат Тимбърли понечи да възрази, погледна Брайни… изведнъж се сепна и избърбори:
— ОтиметонавластитенасуверенниящатМисурикоитопредставлявам ви обявявам за съпруг и съпруга — и с това, поне така мисля аз, успя да отърве собствената си кожа.
Брайън ме целуна, обърнахме се, тръгнахме по пътеката към изхода и аз се спънах в шлейфа си. Бет носеше шлейфа ми и трябваше да го премести наляво.
Не беше виновна тя; аз се завъртях наопаки.
— Брайни, ти хапна ли от сватбената торта?
— Нямах никакво време.
— И аз. Изведнъж усетих, че от закуска насам нищо не съм яла… а и на закуска хапнах съвсем малко. Да вървим да търсим вагон-ресторанта.
— Става. Ще отида да попитам — и Брайни излезе. Върна се и се наведе над мене. — Намерих го.
— Хубаво. Пред нас ли е или зад нас?
— Зад нас е. Доста зад нас. Откачили са го в Джоплин.
Така че сватбената ни вечеря се състоеше от два баяти сандвича с шунка, които си купихме от продавача на вестници и бутилка газирана вода, която си поделихме.
Към единайсет часа най-накрая пристигнахме в „Луис и Кларк“, където Брайни бе резервирал стая за нас. Кочияшът очевидно никога не беше чувал за този хотел, но пък беше навит да го търси, докато даяни конят му. Потегли от гарата в погрешна посока. Брайни забеляза това и го накара да спре. Кочияшът взе да спори с него — при това доста нахално.
— Обратно към гарата — нареди Брайни. — Ще вземем друг файтон.
Този ултиматум най-накрая ни откара там, закъдето бяхме тръгнали.
Май трябваше да очакваме, че чиновникът на рецепцията никога не е и чувал за резервацията на Брайни. Но Брайън не позволи нито да го действат, нито да го заплашват.
— Направил съм резервацията по пощата преди три седмици с пощенски запис — рече той. — Ето ви квитанцията заедно с потвърдително писмо, подписано от вашия управител. А сега го събудете и прекратете тази дивотия — и Брайни тикна писмото под носа на чиновника.
— О, вие сте онзи господин Смит! Младоженският апартамент. Ама защо не казахте така?
— Казах го още преди десет минути.
— Много съжалявам, сър. Откъм фасадата!