От всичкото това глупаво бърборене научих едно: не се намирах в Ню Ливърпул. В Ню Ливърпул не празнуват Фиеста — а пък този местен празник като че ли беше нещо като Флашинга в Мюнхен и Карнавала в Рио накуп, поомешани с Брикстънските бунтове. Значи не беше Ню Ливърпул. Кой град, коя планета, коя година, коя вселена — това тепърва щях да уточнявам. После щях да проверя и какво може да се направи по въпроса със затрудненото положение, в което бях изпаднала. Дрехи. Пари. Граждански статут. След това — как да се прибера вкъщи. Обаче не се притеснявах. Докато тялото е топло, а червата — редовни, никой проблем не може да бъде друг освен дребен и временен.
Двамата доктори още се хилеха самодоволно един на друг, когато се усетих, че не съм чула и една дума на галакта. Нито дори на испангле. Говореха на английски — почти с твърдия акцент от детските ми години, с идиоми и речник, близки до диалекта на родния ми Мисури.
Морийн, ама това е пълен абсурд.
Докато лакейчетата се готвеха да изнесат трупа, маскиран като безименно нещо, увито в бели покривки, съдебният лекар получи подписано позволение от хотелския медик и двамата се застягаха да си ходят. Спрях последния.
— Доктор Ридпат!
— Да? Какво има, госпожице?
— Казвам се Морийн Джонсън Лонг. Вие работите на щат в хотела, така ли?
— Може да се каже. Кабинетът ми е тук и съм на разположение, когато потрябвам. По служба ли искате да разговаряме? Бързам.
— Само един кратък въпрос, докторе. Как човек може да привлече вниманието на някой от хотелския персонал, който да е от плът и кръв? Като че ли попадам единствено на малоумни роботи — а пък съм заседнала тук без дрехи и без пари…
Той сви рамене.
— Без съмнение няма да ви се наложи да чакате дълго някой да се появи, след като докладвам, че съдията Хардейкърс е мъртъв. Тревожите се за сметката, така ли? Защо не се обадите в агенцията за откриване на таланти, която ви е изпратила? Съдията сигурно има там текуща сметка.
— О! Докторе, аз не съм проститутка. Макар че, предполагам, погледнато отстрани, изглежда точно така.
Той вдигна лявата си вежда толкова високо, че перуката му леко се килна и смени темата:
— Котенцето ви е много хубаво.
Предположих, че има предвид котарака ми, който си е котенце и половина — котарак с цвят на пламък (точно в тон с цвета на косата ми) със страхотни тигрови шарки. Будеше възхищение в няколко вселени.
— Благодаря, сър. Казва се Пиксел и е пътувал къде ли не. Пиксел, запознай се с доктор Ридпат.
Докторът протегна пръст към розовото му носле.
— Здрасти, Пиксел.
Пиксел му съдейства. Понякога не го прави — той си е твърдоглав. Подуши подадения му пръст, после го облиза.
Докторът се усмихна всеопрощаващо. След това дръпна пръста си, щом Пиксел реши, че ритуалната целувка е продължила достатъчно дълго.
— Добро момче! Къде го намерихте?
— На Терциус.
— Къде е това Натерциус? Да не е в Канада? Ммм… споменахте, че имате проблем с парите. Колко бихте искали за Пиксел — на ръка? Страшно ще се хареса на дъщеричката ми.
Не го прецаках. Можех, но не го направих. Пиксел не може да бъде продаден — не може да остане продаден, защото няма как да бъде заключен. За него каменните стени не са затвор.
— О, съжалявам. Не мога да ви го продам — не е мой. Той е член на семейството на моя внук — на един от внуците ми — и на жена му. Но Колин и Хейзъл никога не биха го продали. Не могат — той не е тяхна собственост. Той не е ничия собственост. Пиксел е свободен гражданин.
— Така ли? Значи сигурно тогава мога да го подкупя. Ти какво ще кажеш, Пиксел? Купища конски черен дроб, прясна риба, котешки бисквитки — всичко, което си пожелаеш. Колкото си щеш приятелски настроени мацета покрай тебе и ще ти оставим торбичките с искриците там, където са си. Е?
Пиксел взе да се върти в ръцете ми, което означава „пусни ме долу“ — тъй че го пуснах. Той подуши краката на доктора, после се отърка о него.
— С-с-я-а-а? — попита той.
— Трябваше да приемете предложението ми. Струва ми се, че се сдобих с котка — обади се доктор Ридпат.
— Не бих се обзаложила на това, докторе. Пиксел обича да пътува, но винаги се връща при внука ми Колин. Полковник Колин Кембъл. И жена му Хейзъл.
Доктор Ридпат за първи път наистина ме удостои с поглед.
— „Внук“. „Полковник“. Вие имате халюцинации, млада госпожице.
Изведнъж осъзнах как ли му изглежда всичко това. Преди да напусна Терциус, Ищар ме подложи на интензивен курс на лечение — кога минаха петдесет и две години! — а Галахад ми беше дал козметичен освежител и като че ли беше попрекалил с него. Галахад си пада по младичките, особено по червенокосите — той държи дъщерите ми близначки постоянно във вид на тинейджърки, а сега и трите изглеждаме като близначки. Пустият му Галахад! Галахад е любимият ми съпруг, ако не се брои Теодор, но няма да се издам пред никого.