Двайсет минути по-късно се намирах в прекрасна вана, пълна с гореща сапунена вода, също като в Чикаго преди шест години. Едва не заспах в тази вана, после се сетих, че държа младоженеца отвън и се стегнах.
— Брайни, да ти напълня ли ваната?
Никакъв отговор. Поизсуших се, увих се в кърпата с пълното съзнание, че представлявам скандална гледка — и провокативна, както се надявах.
Моят галантен рицар се беше проснал на леглото с дрехите и спеше като заклан.
Точно до вратата имаше сребърна кофичка, пълна с лед и бутилка шампанско.
Извадих нощницата си — девствено бяла и парфюмирана — мамината нощница за първата й брачна нощ, и чифт чехли с пухчета.
— Брайън! Брайни! Моля те, миличък, събуди се! Искам да ти помогна да се съблечеш, да отвием завивките и да те сложа в леглото.
— Мрррф.
— Моля те, миличък.
— Не бях заспал.
— Не, разбира се, че не. Нека ти помогна да си свалиш ботушите.
— А’ш’с’ги сваля — и той се надигна и посегна към тях.
— Добре, миличък. Отивам да изпусна водата, после ще ти напълня ваната.
— Твоята вода още ли е във ваната?
— Да.
— Остави я. Ще я използвам. Госпожо Смит, вие не можете да замърсите водата в една вана. Вие просто бихте оставили след себе си апетитно ухание.
И наистина, моят галантен рицар се изкъпа в моята вода — беше все още хладка. Легнах в леглото… и когато той дойде, вече спях като дърво. Не ме събуди.
Събудих се сред мрака към два-три часа и се уплаших — бях в непознато легло. После си спомних.
— Брайни?
— Будна ли си?
— Май — сгуших се в него.
След това се надигнах и се отървах от нощницата — само ми се пречкаше. Брайни също махна своята и за първи път бяхме голи-голенички и двамата, и беше прекрасно, и аз разбрах, че целият ми досегашен живот е бил просто подготовка за този миг.
След незнайно колко време от бавното начало и двамата се разпалихме — а после тихо лежах под него. Обичах го.
— Благодаря ти, Брайни. Чудесен си.
— Благодаря ти. Обичам те.
— Обичам те, съпруже мой. Брайни… къде ти е котката? В Синсинати? В Рола?
— Ъ…? Не, не… В Канзас сити е.
— Тук? Оставил си я на някого?
— Не знам.
— Нищо не разбирам.
— Още не си схванала, Мо. Говоря ти за котето, което ти ще ми подариш. Подарък от булката за младоженеца.
— О! Брайни, ти си мръсник! — започнах да го гъделичкам. И той — да ме гъделичка. В резултат на което Морийн лека-полека отново започна да вдига непристойна врява. После той взе да ме чеше по гърба. Да има кой да те чеше по гърба не е единствената причина, поради която си струва да се ожениш, но е един доста основателен мотив, особено като се сетиш за онези места, които трудничко достигаш сама. След това аз го чесах по гърба. Най-накрая заспахме, целите омотани един в друг като котета в кошница.
Морийн най-после беше открила за какво я бива най-много, беше открила истинската си съдба.
Закусихме с шампанско.
VII.
Дрънкането на касата
От откровените автобиографии на разни освободени жени, написани през XX век — особено онези, излезли след втората фаза на Последните войни, а именно от 1950 г. нататък — знам, че сега от мене се очаква да опиша в най-големи подробности и от всички страни първата си бременност и раждането на първото ми дете: с всичкото там сутрешно повръщане, периодичните депресии, сълзи и самота… после фалшивите родилни болки, неочакваното изтичане на водите, последвано от еклампсия, спешния кабинет и секретите, които съм изляла от себе си под упойка.
Ще прощавате, ама нищо подобно. Виждала съм жени, които сутрин повръщат — очевидно е ужасно, но аз никога не съм минавала през това. Моят проблем винаги е бил как да „опазя линията“ и да не кача повече килограми, отколкото моят лекар е сметнал, че е здравословно за мене.
С първото ми бебе родилните болки продължиха четирийсет минути. Ако през 1889 г. раждането в болница беше обичайна практика, Нанси щеше да се роди в линейката, докато ме карат нататък. Както обаче се получи, Брайън изроди Нанси под мое ръководство и той видя много повече зор, отколкото аз.
Доктор Рамзи пристигна, върза й пъпчето, сряза пъпната връв и рече на Брайън, че е свършил чудесна работа.
По-нататък съм се мъчила и по-дълго при раждане, но никога ужасно дълго. Първия път не родих с епизиотомия и не са ме кърпили после: и за следващите пъти никога не позволих да ме режат долу — затова сега там нямам кьорав белег, само здрави мускули.
Аз съм си разплодна кобила, направо съм създадена да раждам — с широки бедра и родилен канал от жив каучук. Доктор Рамзи каза, че всъщност разликата била в отношението ми към раждането, но аз си знам по-добре: предците ми са ми дали генетично наследство на женска от най-висока проба, за което съм им благодарна… защото съм виждала и жени, които не бяха от тия и страдаха ужасно, а някои дори умряха. Да бе, да, естествен подбор, оцелява най-силният и Дарвин е прав — това едно на ръка. Обаче изобщо не е майтап да присъстваш на погребението на своя близка приятелка, умряла в най-хубавите си години, убита от бебето си. През двайсетте години ходих на едно такова погребение и попът, дъртакът му мазен, дърдореше нещо за „Божията воля“. На гробището, като се дръпнах от ковчега, успях да му забия едно остро токче в ходилото. Оня изсумтя, а аз му рекох, че туй била Божията воля.