Веднъж родих посред партия бридж. Тогава родих Пат — Патрик Хенри Смит — значи е било 1932 г. и значи сме играли контра, а не плафон, и всичко се връзва, защото Джъстин и Елинор Уедърал ни научиха да играем контра, след като те се научиха на тая игра, и играехме у тях. Елинор и Джъстин са родителите на Джонатан Уедърал, мъжа на първородната ми щерка — та семейство Уедърал също се бяха оженили чрез „Хауард“, но си бяхме приятели дълго преди да научим. Разбрахме го, чак когато една пролет Джонатан цъфна в списъка на млади ергени от сой, изпратен на Нанси от фондацията.
При това раздаване с Джъстин играехме срещу Елинор и Брайни. Картите беше раздал Джъстин; бяхме достигнали договор и тъкмо се канехме да го разиграем, аз викам:
— Свалете картите с лице надолу и ги покрийте с нещо, щото ще раждам.
— Махни ги картите! — рече мъжът ми.
— Разбира се! — съгласи се моят партньор.
— Как пък не, по дяволите! — отвърнах като истинска фина дама, каквато винаги съм била. — Аз я подхванах тая пущина и ще си я изиграя, мама му стара! Я ми помогнете да стана.
След два часа разиграхме играта. Доктор Рамзи младши беше дошъл и си бе отишъл. Аз се бях проснала на леглото на Елинор с крака, подпрени на възглавници, масата — тропната в скута ми, а пък моят партньор дундуркаше новородения ми син. Ел и Брайни бяха приседнали от двете страни на леглото. Имах малък шлем на пики — дублиран и редублиран, слаб.
Набутах се.
Елинор вирна нос и го подпря с показалец.
— Хитрата сврака — с двата крака! — После изведнъж се сепна. — Мо! Миличка, я мръдни малко нататък! И моето тръгна да излиза!
Та значи същата нощ Брайни изроди две бебета и доктор Младши му се наложи да се връща точно когато си беше стигнал вкъщи и ни се оплака, че много му се щяло да сме си били помислили навреме — сега щял да ни поиска да му плащаме пътя и за извънреден труд. После ни разцелува и си тръгна — по онова време вече отдавна знаехме, че и семейство Рамзи са от Хауардовците, и това го правеше наш човек.
Обадих се на Етел, съобщих й, че няма да се прибираме, и й обясних защо.
— Всичко наред ли е, скъпа? Ще се оправите ли с Теди? (Четири дечица самички вкъщи. Дали не бяха пет? Не, четири, четири.)
— Естествено, мамче. Ама момче ли е или момиче? Ами на леля Елинор?
— И момче, и момиче. Моето е момченце, а пък леля ти Елинор току-що роди момиченце. Деца, започвайте да измисляте имена… поне за моето.
Но най-големият майтап беше нещо съвсем друго — нещо, което не бяхме казали на доктор Младши за децата: онзи, който беше сложил въпросното момиченце в корема на милата ми скъпа Елинор, беше Брайни, а пък мъжът й Джъстин беше майсторът на моето момченце… всичкото това бе станало по време на един уикенд в Озаркс, когато празнувахме петдесет и петия рожден ден на Елинор. По едно време се поразпуснахме и мъжете ни решиха, че щом и четиримата сме Хауардовци, няма смисъл да се мъчим с ония гумени пущини… щом можем да раздрънкаме касата.
(Бележка под линия: Споменах, че Елинор е забременяла на петдесет и петия си рожден ден. Но в акта за раждане доктор Младши попълни в графата „възраст на майката“ четирийсет и три или нещо такова. А в моя пишеше трийсет и осем, а не петдесет. През 1920 г. всички бяхме получили предупреждение от настоятелите на фондация „Хауард“, предадено ни на ухо, че ще е добре да поокастрим с някоя и друга година официалната си възраст при всеки удобен случай. По-късно през същия век ни насърчаваха и помагаха да приемаме нова самоличност горе-долу на всеки трийсет години. Това постепенно се бе превърнало в онзи „маскарад“, спасил семейството на „Хауард“ по време на Смахнатите години и така нататък. Но за Маскарада знам само от архивите, тъй като изпаднах от този въртоп — слава на Небесата и на Хилда! — през 1982 г.)
Раздрънкахме касата пет пъти — ние с Брайън — по време на Бежовото десетилетие. Пет бебета за десет години — между 1900 и 1910 г. според Грегорианския календар. Първа аз го бях нарекла „да раздрънкаме касата“, а съпругът ми прегърна моя груб, вулгарен израз. Измислих го, след като се възстанових от раждането на първото ни дете — нашата мила Нанси, и доктор Рамзи ми разреши отново да се заемем със „съпружеските си задължения“, ако искаме.