Мненията им се разминаваха за много неща. Но си имаха правила, които им позволяваха да живеят заедно, без да се стига до кръвопролития. Не само да живеят заедно, а и да споделят едно легло и да си раждат бебета едно през друго. Цяло чудо.
Мисля, че татко беше установил повечето правила. По онова време и на онова място от само себе си се разбираше, че бащата е главата на семейството и то трябва да го слуша. Може да не ми повярвате, но по онова време сватбеният обред изискваше булката да обещае, че ще се подчинява на мъжа си — винаги и във всичко.
Ако познавам майка си (а всъщност не я познавам), тя не е спазила това обещание по-дълго от половин час.
Но си бяха изработили практични компромиси.
Мама командваше домакинството. Бащиното ми царство бяха клиниката и кабинетът, както и плевнята, и външните постройки и всичко, свързано с тях. Баща ми се занимаваше с всички финансови въпроси. Всеки месец даваше на майка ми пари за домакинството, които тя харчеше, както намери за добре. Но той изискваше от нея да си записва разходите и всеки месец проверяваше счетоводството.
Закусвахме в седем, обядвахме по пладне, вечеряхме в шест часа; ако заради медицинската му практика се налагаше баща ми да яде по друго време, той уведомяваше мама — по възможност предварително. Но семейството сядаше на масата в определения час.
Ако татко беше там, той държеше стола на майка ми; тя му благодареше, после сядаше и тогава сядахме и ние. Татко четеше молитвата — сутрин, обед и вечер. В отсъствието на баща ми брат ми Едуард настаняваше майка ми и тя четеше молитвата. От време на време караше някой от нас да изрече благодарностите — да се упражняваме. После се хранехме — и да се лигавиш на масата беше само една степен по-долу от държавна измяна. Но на децата не се налагаше да продължават да седят и да се въртят на стола, докато чакат възрастните да се наядат — всеки можеше да помоли за извинение и да стане от масата. Ала не можеше да се върне — дори ако откриеше, че е направил ужасна грешка, като например да забрави, че тази вечер има десерт. (Но мама се смиляваше и позволяваше на детето да си изяде десерта в кухнята… ако преди това е нямало хленчове и лиготии.)
В деня, когато най-голямата ми сестра Одри постъпи в гимназията, баща ми разшири протокола. Както обикновено той настани мама на масата, след което тя каза:
— Благодаря, докторе.
Едуард, който беше с две години по-голям от Одри, настани по същия начин сестра ми на масата — но след като мама седна.
— Какво се казва, Одри? — попита мама.
— Казах го, мамо.
— Аз не чух.
— Благодаря, Еди.
— Моля, Од.
А после и ние, останалите, седнахме на масата.
И оттук нататък, щом някое момиче постъпваше в гимназията, по-голямото от него момче беше посвещавано в обреда.
В неделя обядвахме в един часа, защото всички освен татко ходехме на неделно училище, а заедно с него — на църква.
Баща ми не се бъркаше в кухнята. Мама не стъпваше в клиниката и в кабинета, дори за да почисти. Наемахме чистачка или някоя от сестрите ми вършеше тази работа, а като пораснах достатъчно, започнах да чистя и аз.
По неписано правило, което не се нарушаваше никога, нашите живееха в мир и покой. Според мен приятелите им ги мислеха за идеалната двойка, а техните рожби — за „онези хубави деца на Джонсън“.
Наистина, мисля, че бяхме щастливо семейство — всичките девет деца и родителите ни. Изобщо не си и помисляйте, че като сме живели при такава строга дисциплина, не сме се забавлявали. Страшно се забавлявахме — и вкъщи, и навън.
Но веселбата си я правехме преди всичко сами. Спомням си времена, години по-късно, когато като че ли американските деца не можеха да се забавляват, ако не разполагат с цял куп електрически и електронни джаджи. Ние нямахме такива измишльотини, но не ни липсваха. Горе-долу по онова време господин Едисон беше измислил електрическата крушка, а професор Бел — телефона, но тези чудеса на съвременността не бяха достигнали в Тийбс, окръг Лайл, щата Мисури. Що се отнася до електронните играчки, думата „електрон“ тепърва щяха да я измислят. Но братята ми имаха шейни и каручки, а момичетата — кукли и шевни машини — играчки; имахме и много игри, които бяха обща собственост — домино, дама, шах, пръчици, лото, анаграми…
Навън се забавлявахме с игри, за които не трябваше нищо или почти нищо. Играехме една разновидност на бейзбола, наречена „скраб“, за която трябваха от трима до осемнадесет играчи плюс доброволните усилия на кучета, котки и една коза.