Ричард и Лусия
В пет следобед, когато, уморени и изцапани с кал и сняг, Лусия и Ричард се върнаха при Евелин в къщурката, след като бяха бутнали колата в езерото, навън цареше ранната зимна тъмнина, нюансирана тук и там с блясъка на луната. Връщането се оказа по-бавно, отколкото бяха планирали, защото субаруто поднесе и се заби в купчина сняг. Отново се наложи да пуснат в действие лопатата, за да разчистят снега около колелата, след това откъснаха няколко борови клони и ги подложиха на земята. Ричард даде назад и при втория опит колата се задави, но помръдна, гумите влязоха в сцепление с клоните и те успяха да се измъкнат от засядането.
Междувременно се беше стъмнило, следите не се виждаха по пътеката и трябваше да карат напред, отгатвайки посоката. Загубиха пътеката няколко пъти, но за техен късмет Евелин не беше изпълнила инструкциите и беше поставила газена лампа при входа, така че колебливата светлина ги ориентира в последната отсечка.
Вътре в колибата се почувстваха уютно като в гнездо след изживяното приключение, при все че печките едва успяваха да затоплят и студът се промъкваше през цепнатините между старите дъски. Ричард знаеше, че той беше виновен за лошото състояние на това примитивно жилище; двете години, през които бе стояло затворено, го бяха развалили като за цял век. Каза си, че всеки сезон ще идва да проветрява и да поправя къщата, за да не го обвини Орасио в небрежност, когато се върнеше. Небрежност. Тази дума го караше да изтръпва.
Предвид снега и мрака решиха да изоставят първоначалния план да отседнат в хотел; освен това им се стори неподходящо да се разхождат с Катрин Браун в багажника на субаруто повече от необходимото. Подготвиха се да прекарат нощта на въпросния понеделник възможно най-топло загърнати; колкото до трупа, те бяха спокойни, той щеше да си стои замразен. Бяха изживели толкова напрежение през изминалия ден, че решиха да отложат въпроса за Катрин и да се развлекат през остатъка от вечерта с игра на монополи, която децата на Орасио бяха оставили там. Ричард им обясни правилата. За Евелин принципът на закупуване и продажба на имоти, натрупване на ресурси, владеене на пазара и тласкане на конкуренцията към банкрут беше напълно непонятен. Лусия се оказа по-лош играч и от Евелин и двете бяха безпощадно победени, Ричард стана накрая милионер, ала победата му бе недостойна и го остави с усещането, че бе извършил измама.
Криво-ляво импровизираха вечеря с остатъка от магарешката храна, напълниха печките с гориво и нагласиха спалните чували върху трите легла в детската стая, щяха да спят всички там, за да използват и двете печки в едно помещение. Не разполагаха с чаршафи, а одеялата миришеха на влага. Ричард си отбеляза, че при следващото си посещение трябваше също да подмени дюшеците, където може би бяха намерили подслон дървеници или гризачи. Свалиха си ботушите и легнаха с дрехи; нощта щеше да е дълга и студена. Евелин и Марсело мигом заспаха, но Лусия и Ричард си говориха чак до след полунощ. Трябваше всичко да си кажат в този деликатен етап, когато изследваха близостта. Разказваха си тайни, представяйки си чертите на другия в мрака, и двамата като пленници в пашкулите си, с долепени легла, толкова близо един до друг, че би било достатъчно и най-лекото намерение, за да започнат да се целуват.
Любов, любов. До вчера Ричард съчиняваше непохватни диалози с Лусия, а сега в главата му се блъскаха изпълнени с чувство стихове, които никога нямаше да се осмели да напише. Да й каже например колко я обича, колко й е благодарен, че се е появила в живота му. Беше пристигнала лека отдалеч, довеяна от вятъра на щастливата съдба и ето я тук, толкова наблизо в леда и снега, с обещание в черничевите си очи. Лусия го откри, обсипан с невидими белези, а той на свой ред ясно долавяше фините разрези, с които животът я бе белязал. „Любовта винаги ми се е удавала наполовина“, му беше доверила тя веднъж. Това беше свършило. Той щеше да я обича безгранично, всеотдайно. Желаеше да я закриля и да я направи щастлива, за да не си тръгне тя никога, за да са заедно тази зима и пролетта, и лятото, и завинаги, за да сподели с нея пълно разбирателство и най-дълбока близост, дори най-съкровената, за да я впише в своя живот и в своята душа. Всъщност знаеше много малко за Лусия и още по-малко за себе си, но нищо нямаше значение, стига тя да отвърнеше на любовта му; тогава щяха през остатъка на живота си да се откриват взаимно, да израстват и остаряват заедно.