— Самолет ли?
— Може да лети в страната с картата си на член на племе, но ако това е рисковано, можем да я пуснем с автобус. Пътуването е дълго, ден и половина, струва ми се.
Влязоха в Института „Омега“ откъм Лейк Драйв и минаха покрай административните сгради сред бял, напълно тих и пуст пейзаж. Никой не се беше вясвал тук от началото на бурята, пътят не беше разчистван с машини, но слънцето беше разтопило голяма част от снега, който течеше в мръсни потоци. Нямаше пресни следи от превозно средство. Лусия ги заведе на игрището, защото си спомняше, че там имало сандък, в който прибирали топките, и размерът му бил подходящ, за да сложат в него тялото — там то щяло да е запазено от койоти и други хищници. На Евелин обаче й се стори светотатство да вкарат Катрин в сандък за топки.
Продължиха до брега на тясно и продълговато езеро, което Лусия беше преплавала с каяк по време на посещенията си в Института. То беше заледено и не се осмелиха да стъпят върху леда. Ричард знаеше колко е трудно на око да се отгатне дебелината му. На брега имаше навес, ботуши и кей. Ричард предложи да завържат за решетката на субаруто някое леко кану и да карат по тесния път по протежение на езерото, търсейки отдалечено място. Биха могли да оставят Катрин в кануто на отсрещния бряг, покрита с брезент. След няколко седмици, когато ледът започнеше да се топи, кануто щеше да заплава в езерото и Катрин щеше да бъде открита. „Погребение във водата е поетично, като викингска церемония“, добави.
Ричард и Лусия се опитваха да освободят веригата на едно от канутата, когато Евелин ги спря с вик и посочи групичка дървета наблизо.
— Какво има? — възкликна Ричард, който си помисли, че беше видяла пазач.
— Ягуар! — на свой рид възкликна Евелин, загубила ума и дума.
— Не може да бъде, Евелин. Тук няма такива животни.
— Аз нищо не виждам — каза Лусия.
— Ягуар! — повтори момичето.
Тогава им се стори, че видяха в бялата гора силуета на голям, жълтеникав звяр, който се обърна на сто и осемдесет градуса и изчезна с един скок по посока на градините. Ричард ги увери, че е можело да бъде само елен или койот. В този район никога не бе имало ягуари, а ако е имало други едри животни от семейство котки като пуми и рисове, те са били избити преди повече от един век. Видението беше толкова мигновено, че и двамата се усъмниха в съществуването му, ала преобразена, Евелин тръгна по следите на предполагаемия ягуар, сякаш не стъпваше по земята, лека, ефирна, мъничка. Не посмяха да я викат, за да не би някой да ги видеше, и я последваха, стъпвайки като пингвини, за да не се пързалят върху финия слой сняг.
Евелин премина, носейки се с ангелски криле по пътя, покрай административните офиси, магазина, книжарницата и кафенето, продължи и после повървя по протежение на библиотеката и конферентната зала, оставяйки зад гърба си обширната столова. Лусия помнеше института в разгара на сезона зелен и отрупан с цветя, с пъстрогърдести птички и златисти катерички; с посетители, движещи се като в камера на забавен ход в сдържания танц на тай чи в градината; с курсисти, придвижващи се от една зала в друга и от една лекция в друга с индийски поли и монашески сандали; с наскоро излезли от пубертета служители, миришещи на марихуана, в електромобили, натоварени с чанти и кашони. Зимният пейзаж беше тъжен и красив, фантасмагоричната белота подсилваше впечатлението за безбрежност. Сградите бяха затворени, а прозорците заковани с дървени капаци, без признак на живот, сякаш никой не беше пребивавал тук от петдесет години. Снегът поглъщаше шумовете в природата и скърцането на ботушите, те вървяха след Евелин, както се върви насън, без звук. Денят беше ясен и беше още рано, но им се струваше, че бяха обвити в театрална мъгла. Евелин задмина съблекалните и пое наляво по пътека, която отвеждаше при стръмна каменна стълба. Изкачи се по стъпалата без колебание и без да обръща внимание на леда, сякаш знаеше точно къде отива, а двамата й спътници я следваха с мъка. Отминаха замръзнала чешма и един каменен Буда и се озоваха на върха на хълм със светилище, дървен храм в японски стил, квадратен, обточен с покрити тераси, духовното сърце на общността.
Разбраха, че това бе мястото, избрано от Катрин. Евелин Ортега нямаше как да знае, че там се намираше светилището, а в снега липсваха следи от животното, което тя единствена бе видяла. Безполезно беше да търсят обяснение и както в толкова други моменти Лусия се предаде пред загадката. Ричард се усъмни за няколко мига в разума си, но после сви рамене и също се предаде. В последните два дни беше загубил доверие в онова, което смяташе, че знае, и в илюзията, че нещата бяха под контрол; беше приел, че знаеше много малко и още по-малко неща бяха под негов контрол, ала тази несигурност вече не го плашеше. В онази нощ на изповеди Лусия му беше казала, че животът винаги се разпорежда с нас, но го прави по-добре, когато не му оказваме съпротива. Водена от непогрешима интуиция или от призрака на избягал от потайна джунгла ягуар, Евелин ги бе отвела без колебание до свещеното място, където Катрин щеше спокойно да почива, закриляна от добри духове, докато се подготвеше да продължи последното си пътуване.