Евелин беше тръгнала преди трийсет и два часа от Маями, където за месеците, които беше прекарала там, беше започнала да устройва живота си горе-долу нормално. Все още живееше при Даниела, но възнамеряваше скоро да се отдели самостоятелно; работеше, грижейки се за деца в детска градина, а вечер като сервитьорка в ресторант. Ричард й помагаше, защото, както казваше Лусия, парите трябва да се изхарчат с някаква цел, преди човек да се пресели в гробищата. Консепсион Монтоя, бабата в Гватемала, беше оползотворила прекрасно парите, които Евелин редовно й беше изпращала първо от Бруклин, а по-късно от Маями. Беше заменила колибата си с тухлено жилище с пристроена стая, където продаваше дрехите втора употреба, изпращани й от Мириам от Чикаго. Вече не ходеше на пазара да продава царевични питки, а само да пазарува провизии и да си побъбри с приятелки. Евелин изчисляваше, че вероятно бе на шейсет години, при все че нямаше как да се докаже, но през осемте години след смъртта на двамата си внуци и в отсъствието на Евелин бе остаряла от мъка, както можеше да се види на няколкото снимки, които й беше направил отец Бенито, пременена в най-гиздавите си дрехи — същите, които ползваше от трийсет години и щеше да продължи да облича до смъртта си, — плътна тъкана пола в синьо и черно, бродирана блуза в цветовете на полата, пояс в червено-оранжеви тонове на кръста и тежка, пъстроцветна украса, грижливо закрепена в равновесие върху главата.
Според отец Бенито бабата продължавала да е много дейна, но се била смалила, изсъхнала и сбръчкала, приличала на маймунка, и понеже непрестанно си шепнела полугласно молитви, хората я мислели за луда. Това било добре дошло за нея, защото никой не й искал да плаща данъци. Не я закачали. Всеки две седмици Консепсион говореше с внучката си по мобилния телефон на отец Бенито, защото отказваше да има свой, както й беше предложила Евелин. Според нея това беше много опасна машинка, понеже работела без контакт и батерии и причинявала рак. „Ела да живееш с мен, майчице“, я молеше Евелин, но за Консепсион това беше лоша идея, какво ще прави на север, кой ще храни в това време кокошките й и полива цветята, може чужди хора да се настанят в дома й, човек не бива току-тъй да го изоставя. Да иде на гости на внучката, това да, но по-нататък, ще решат кога. Евелин разбираше, че този момент никога нямаше да настъпи, и се надяваше, че някой ден тя самата щеше да е в състояние да си позволи пътуване до Монха Бланка дел Вале, макар и само за няколко дни.
— Ще трябва да разкажем на Евелин истината за случилото се с Катрин — каза Ричард на Лусия.
— Защо да усложняваме нещата? Достатъчно е, че ти и аз я знаем, това стига. А и вече няма никакво значение.
— Как да няма? Шерил Лерой е убила онази жена.
— Надявам се, не мислиш, че трябва да заплати за престъплението, Ричард. Шерил Лерой не е осъзнавала действията си.
— Упражняваш вредно влияние в живота ми, Лусия. Преди да се запозная с теб, бях почтен, сериозен мъж, безупречна академична личност… — въздъхна той.
— Беше скучен смотаняк, Ричард, но виж, въпреки това се влюбих в теб.
— Никога не съм предполагал, че ще саботирам правосъдието.
— Законите са жестоки, а правосъдието е сляпо. С Катрин Браун направихме само едно — наклонихме малко везните към естествената правда, защото закриляхме Евелин, а сега трябва да направим същото и по отношение на Шерил. Франк Лерой е бил бандит и е платил за греховете си.
— Каква ирония е, че не са успели да го хванат за извършените от него престъпления, а е трябвало да избяга заради деяние, което не е осъществил — каза Ричард.
— Ето, точно това имам предвид, когато говоря за естествената справедливост — каза Лусия и леко го целуна по устните. — Обичаш ли ме, Ричард?
— Ти как смяташ?
— Че ме обожаваш и не можеш да проумееш как си живял толкова време без мен, отегчен и с приспано в зимен сън сърце.
— Насред зимата разбрах най-сетне, че има в мен непобедимо лято.