Когато Мириам, майката на Евелин замина на север, несъкрушимата й баба пое грижите за нея и за двете й по-големи братчета. Евелин едва се беше родила, когато баща й емигрира да търси работа. В продължение на години не чуха нищо за него, докато до тях не достигнаха слухове, че се установил в Калифорния, където имал друго семейство, но никой не можа да ги потвърди. Евелин беше на шест години, когато майка й на свой ред изчезна, без да се сбогува. Мириам избягала в една ранна утрин, защото не й достигнала решителност да прегърне децата си за последен път. Страхувала се, че силите й няма да стигнат. Това обясняваше бабата на децата, когато я разпитваха, и добавяше, че благодарение на саможертвата на майка им можеха да се хранят всеки ден, да посещават училище и да получават колети с подаръци, маратонки „Найки“ и лакомства от Чикаго.
Денят, в който Мириам си тръгна, стоеше отбелязан в календара на „Кока-Кола“ от 1998 година, избелял с времето и все още забоден на стената в къщурката на Консепсион. По-големите деца, Грегорио, на десет години, и Андрес — на осем, се измориха да чакат Мириам да се върне и се примириха с пощенските картички и с гласа й, достигащ на пресекулки до тях по телефона в пощенската станция за Коледа и за рождените им дни, когато тя отново се извиняваше, че за пореден път няма да изпълни обещанието си да дойде да ги види. Евелин продължи неизменно да вярва, че един ден майка й ще се върне с пари и ще построи прилична къща за баба й. И трите деца идеализираха майка си, но най-много Евелин, която не си спомняше добре външността, нито гласа й, но си ги представяше. Мириам им изпращаше снимки, ала с годините много се промени — напълня, взе да боядисва в косата си жълти кичури, обръсна веждите си и вместо тях рисуваше други по средата на челото си, които й придаваха вечно изненадан или изплашен вид.
Децата от семейство Ортега не бяха единствените без майка и баща; две трети от другарчетата им в училище бяха в същото положение. Преди само мъжете емигрираха, за да търсят работа, но през последните години жените също започнаха да заминават. Според отец Бенито емигрантите изпращаха няколко милиарда долара годишно за издържане на семействата си, като по този начин допринасяха за стабилността на правителството и за безразличието на богатите. Малцина завършваха училище; момчетата тръгваха да търсят работа или попадаха въвлечени в света на дрогата и бандите, а момичетата забременяваха, напускаха училище, за да работят, а някои биваха наети да проституират. Училището разполагаше с много малко ресурси и ако не бяха мисионерите евангелисти, които нелоялно се конкурираха с отец Бенито, защото получаваха пари отвън, нямаше да има дори тетрадки и моливи.