Смесицата от страх и обожание, които Андрес и Евелин питаеха към Грегорио, се превръщаха в парализираща стеснителност в негово присъствие. Веригите с кръст на врата му, зелените авиаторски очила, американските ботуши, татуировките, плъзнали като зловредни насекоми по тялото му, славата му на убиец, безумният му живот, безразличието му към болката и смъртта, неговите тайни и престъпления, всичко ги очароваше. Разговаряха за страховития брат в забранен шепот, далеч от ушите на бабата.
Консепсион се страхуваше Андрес да не последва примера на брат си, но момчето не притежаваше характера на гангстер, беше прекалено умен, предпазлив и не обичаше неподредеността. Мечтаеше да се изнесе на север и да живее в благоденствие. Планът му беше да спечели пари в Съединените щати и да води живот на просяк, спестявайки, за да отведе Евелин и баба си. Да им осигури добър живот там. Щяха да отпътуват с почтен водач, който щеше да им осигури паспорти със съответните визи и сертификати за ваксинации срещу хепатит и тиф, каквито гринговците искаха понякога. Щяха да живеят заедно с майка си в циментова къща с вода и електричество. Но най-първо трябваше да емигрират. Да пътуват през Мексико пеш или на покрива на товарни влакове — това бе огнено кръщение, в което трябваше да се изправят срещу въоръжени с мачете нападатели и срещу полицаи с кучета. Който паднеше от влака, губеше краката или живота си, а който успееше да прекоси границата, рискуваше да умре от жажда в пустинята на Щатите или прострелян от фермерите, които излизаха на лов за емигранти като за диви зайци. Това разказваха младежите, които бяха предприели пътуването и се връщаха депортирани с „автобуса на сълзите“, изгладнели до смърт, дрипави и изтощени, но не и сломени. Съвземаха се за няколко дни и отново потегляха. Андрес познаваше един, който бе опитвал осем пъти и се готвеше за деветия, но на него самия му липсваше подобна смелост. Предпочиташе да чака, защото майка му му беше обещала да му намери водач веднага след като завършеше училище, още преди да го вземат войник.
На бабата й беше омръзнало да слуша за плана на Андрес, но Евелин изпитваше удоволствие да чуе и най-дребните подробности, въпреки че не й се живееше на друго място. Познаваше само селото си и дома на баба си. Споменът за майка й продължаваше да е жив, ала вече не очакваше със същото нетърпение картичките, нито редките телефонни обаждания. Нямаше време да мечтае. Ставаше в зори, за да помага на баба си, и отиваше до кладенеца за вода, пръскаше утъпкания пръстен под, за да не се вдига прах, пълнеше печката с дърва, претопляше черния фасул, когато беше останал от предния ден, правеше царевични питки, пържеше мекици с банани, които растяха в двора, прецеждаше сладко кафе за баба си и Андрес. Трябваше да се нахранят също кокошките и да се простре накиснатото от предната вечер пране. Андрес не участваше в тези дейности, това бяха женски работи; той отиваше на училище преди сестра си, за да порита топка с другите момчета.
Евелин се разбираше с баба си без думи, в танц от повтарящи се жестове и методични домакински задачи. В петък и двете започваха работа в три сутринта, приготвяха плънката за тамалес, а в събота увиваха сместа в бананови листа, варяха ги и ги отнасяха за продан на пазара. Като всеки търговец, бил той съвсем дребен, бабата плащаше такса за покровителство на бандитите и престъпниците, които оперираха безнаказано в района, а понякога също и на полицаите. Сумата беше минимална, съответстваща на мизерните й доходи, но й я вземаха със заплахи, а ако не платеше, изхвърляха стоката в канавката и й удряха по няколко шамара. Като приспаднеше продуктите и таксата, й оставаше толкова малка печалба, че едва й стигаше да нахрани внучетата. Без пратките на Мириам щяха да тънат в нищета. В неделя и по празник, ако имаха късмет отец Бенито да е там, бабата и внучката ходеха да метат църквата и да подреждат цветята за службата. Богомолките от селото подаряваха сладки на Евелин. „Брей, к’ва убавица е наш’та Евелин. Крий я, доня Консепсион, да не я похаби някой мъж без сърце“, говореха.