Втория петък от февруари тялото на Грегорио Ортега осъмна заковано на моста над реката, покрито със засъхнала кръв и изпражнения и с картон със страшните и известни на всички инициали МС на врата. Сините мухи бяха започнали своето гнусно угощение много преди да пристигнат първите любопитни и трима униформени от Националната гражданска полиция. В последвалите часове тялото започна да вони и около пладне хората взеха да се разотиват, прогонени от жегата, мириса на разлагаща се плът и страха. Край моста останаха само полицаи в очакване на заповеди, един отегчен фотограф, изпратен от друго село, за да отрази „кървавото деяние“, както го нарече, при все че то не представляваше никаква новост, и Консепсион Монтоя с внуците си Андрес и Евелин — и тримата мълчаливи и неподвижни.
— Отведете пиленцата си, бабо, тази гледка не е за тях — й нареди онзи, дето беше начело на полицаите.
Ала Консепсион седеше закована като старо дърво в земята. И преди беше виждала подобни жестокости, бяха изгорили жив баща й и двама нейни братя през войната, мислеше, че повече никое издевателство не бе в състояние да я изненада, но когато някаква съседка дотича да й каже какво е видяла на моста, супникът се изплъзна от ръцете й, разпилявайки по земята брашнената смес за тамалес. От доста време очакваше най-големият й внук да се озове в затвора или да свърши дните си в някое сбиване, но никога не си бе представяла такъв край.
— Хайде, старо, махай се оттук, преди да съм се ядосал — повтори началникът на полицаите и я побутна.
Най-сетне Андрес и Евелин се окопитиха от вцепенението, хванаха баба си от двете страни, отлепиха краката й от земята и я повлякоха с препъвания. Консепсион внезапно бе остаряла, влачеше крака превита като старица. Вървеше, загледана в земята, главата й се люшкаше насам-натам, а тя повтаряше: „Дано Господ ми го благослови и му прости“.
На отец Бенито се падна тъжната задача да се обади на майката на Грегорио, да й съобщи за нещастието, сполетяло сина й, и да се помъчи да я успокои по телефона. Мириам хлипаше, без да може да осъзнае случилото се. Следвайки строгите указания на Консепсион, отецът не й разказа подробности, каза й само, че става дума за злополука, свързана с организираната престъпност както толкова други произволни убийства, извършвани всеки ден. Грегорио беше поредната жертва на вилнеещото насилие. Безсмислено бе да идва за погребението, й каза, защото нямаше да успее да пристигне навреме, но трябваха пари за ковчега, за гробно място и други разходи; той се ангажираше да погребе по християнски сина й и да отслужи молитви за спасението на душата му. Не обясни също така на Мириам, че тялото се намираше в хранилище на шейсет километра разстояние и щяха да го дадат на семейството едва след полицейския доклад, който можеше да отнеме месеци, освен ако не се платеше нещо под масата, за да забравят всички за аутопсията. Част от парите щяха да послужат за тази цел. Изпълнението на въпросната неблагодарна формалност също се падаше на него.
На обратната страна на окачения на шията на Грегорио картон с инициалите на „Мара Салватруча“ имаше надпис, че така умират предателите и техните семейства. Никой не узна в какво се състоеше предателството на Грегорио Ортега. Смъртта му беше предупреждение към членовете на бандата, в случай че някой се разколебаеше в своята лоялност и същевременно подигравка с Националната гражданска полиция и с хвалбите й, че контролирала престъпността, както и заплаха към населението. Отец Бенито узна за надписа на картона от един от полицаите и счете за свой дълг да уведоми Консепсион Монтоя за опасността, на която бе изложено семейството. „И какво предлагате да направим, отче?“, му отвърна жената. Реши, че Андрес ще трябва да придружава Евелин на отиване и връщане от училище и вместо да хващат прекия път през зеленината на банановите насаждения, вече ще вървят по шосето, въпреки че така пътят им се удължаваше с двайсет минути. Но не се наложи Андрес да изпълнява този план, тъй като сестра му отказа да ходи повече на училище.