Още тогава стана ясно, че гледката на брат й на моста е смутила ума и речта на Евелин. Същата година момичето щеше да навърши петнайсет години, вече се забелязваха наченки на женски форми по тялото й и тя започваше да преодолява своята срамежливост. Преди убийството на Грегорио проявяваше смелост да взема участие в клас, знаеше модерните песни и заедно с другите девойчета на площада хвърляше погледи към момчетата с престорено безразличие. Ала след описания зловещ петък загуби апетит и способността си гладко да ниже сричките една след друга; заекваше толкова много, че дори на баба й не достигаше обич да се мъчи да я разбира.
Лусия
Майка й Лена и брат й Енрике бяха двата стълба в детството и младостта на Лусия Марас, преди военният преврат да й отнеме брата. Баща й беше загинал в автомобилна катастрофа, когато тя беше съвсем малка, и за нея той като че ли изобщо не бе съществувал, при все че образът на някакъв баща остана, макар и мъгляв, да витае в съзнанието на двете деца. Сред малкото спомени на Лусия, толкова смътни, сякаш не бяха спомени, а по-скоро описани от брат й сцени, тя се виждаше в зоологическата градина на раменете на баща си, вкопчена с две ръце в черната му, твърда коса, разхождаща се между клетките на маймуните. В друг също толкова неясен спомен тя беше на въртележка, яхнала еднорог, а той, прав до нея, я придържаше за кръста. В нито една от тези картини не се появяваха брат й или майка й.
Лена Марас, която беше обичала този мъж от седемнайсетгодишна възраст с безусловна всеотдайност, посрещна трагичната вест за смъртта му и успя да го оплаква само няколко часа, защото след това установи, че лицето, което току-що бе идентифицирала в държавната болница, където й показаха покритото с чаршаф тяло, положено върху метална маса, беше всъщност един непознат, а бракът й колосален провал. Същият офицер карабинер, който й съобщи за случилото се, отново дойде по-късно, придружен от детектив от отдела за разследвания, който започна да й задава въпроси, доста жестоки при дадените обстоятелства и без връзка с катастрофата. Наложи се два пъти да й повторят, за да може Лена да проумее какво искаха да й кажат. Мъжът й практикувал бигамия. На сто и шейсет километра, в някакъв провинциален град имало друга жена, жертва на същата измама като нея, която вярвала, че е негова законна съпруга и майка на единствения му син. Мъжът й бе водил двойствен живот в продължение на години, прикриван от работата си, свързана с пътувания, която му служела като претекст за продължителни отсъствия. Понеже първият му брак бил сключен с Лена, втората връзка нямала законна сила, но синът бил припознат и носел фамилията на баща си.
Скръбта на Лена се превърна в ураган от омраза и закъсняла ревност; прекара месеци в търсене на лъжи и премълчавания, мъчеше се да свърже нещата, за да намери обяснение за всяко подозрително действие, всяка лъжовна дума, всяко неспазено обещание, подлагайки на съмнение дори начините, по които се бяха любили. В желанието си да разбере повече за другата жена, предприе пътуване до провинцията, за да я шпионира, и видя, че тя беше млада, невзрачна на вид, размъкната и с очила — съвсем различна от кокетката, която си бе представяла. Наблюдаваше я от разстояние и я преследваше на улицата, но никога не я доближи. Няколко седмици по-късно, когато жената й се обади с предложение да се срещнат и обсъдят положението, тъй като и двете еднакво бяха страдали и децата им имаха общ баща, Лена рязко я сряза. Нямаха нищо общо, й каза; греховете на въпросното лице бяха единствено негови и той със сигурност щеше да си плати в чистилището.
Омразата разяждаше живота й, но в един момент осъзна, че мъжът й продължава да я измъчва дори от гроба и че собственият й гняв е по-разрушителен от изневярата. Тогава се реши на драконовска разправа: съсече измамника с един удар — унищожи всички негови снимки, изхвърли вещите му, престана да се вижда с общите приятели и прекъсна всякакви контакти със семейство Марас, но запази фамилното си име, защото него носеха децата й.
Енрике и Лусия получиха съвсем просто обяснение — татко е загинал в катастрофа, но животът продължава и не е здравословно да се мисли за отишлите си. Трябва да прелистят страницата, достатъчно е да го включат в молитвите си, за да почива душата му в мир. Лусия можеше да си го представи единствено въз основа на две чернобели снимки, които брат й бе спасил, преди Лена да ги открие. На тях се виждаше висок, слаб мъж с изразителни очи и намазана с брилянтин коса. На едната беше много млад с униформа на Военноморския флот, където беше учил и работил известно време като звукоинженер, а на другата беше с Лена и с няколкомесечния Енрике в ръце. Роден беше в Далмация и бе емигрирал в Чили с родителите си като дете, подобно на Лена и стотици други хървати, влезли в страната като югославяни и установили се на север. Запознал се с Лена на фолклорен фестивал и откритието, че историите им толкова си приличат, подхранило очарованието на любовта, но всъщност двамата били съвсем различни. Лена била сериозна, консервативна и религиозна; той бил весел, бохем и непочтителен; тя спазвала правилата безусловно, била работлива и пестелива; той бил мързелив и прахосник.