Лусия отрасна без никаква информация за баща си, тъй като темата беше табу в дома й; Лена не я забрани, но я избягваше със стиснати устни и свъсени вежди. Децата се научиха да сдържат любопитството си. Само в няколко единични случаи Лена бегло спомена съпруга си, но чак в последните седмици на живота си все пак си позволи да говори за него и да отговори на въпросите на Лусия. „От мен си взела чувството за отговорност и силата; на баща си може да благодариш, че ти е дал чар и бърза мисъл, но нито един от недостатъците си, които бяха много“, й каза.
В детството й отсъствието на баща бе за Лусия като някаква заключена стая, херметично затворена врата, пазеща кой знае какви тайни. Какво ли щеше да се покаже, ако отвореше тази врата? Кого ли щеше да намери в онази стая? Колкото и внимателно да се взираше в мъжа на снимките, не успяваше да се свърже с него, той беше чужд. Когато я питаха за презимето й, първото, което съобщаваше със скръбно лице, за да избегне възможни въпроси, беше, че татко й е починал. Това будеше съжаление — клетото дете беше полусираче — и никой не разпитваше повече. Тайничко завиждаше на Адела, най-добрата й приятелка, единствено дете на разведени родители, глезена като принцеса от баща си — лекар специалист по присаждане на жизненоважни органи, който непрекъснато пътуваше до Съединените щати и й носеше кукли, говорещи на английски, и червените лачени обувки на Дороти от „Вълшебникът от Оз“. Той преливаше от обич и смях, водеше Адела и Лусия в салона за чай на хотел „Крильон“ и ги черпеше сладолед в гарнирани със сметана чаши; ходеха и в зоологическата градина да гледат тюлените, и в Горския парк да яздят на кон, но разходките и играчките бяха най-малкото нещо. Най-прекрасните моменти за Лусия бяха, когато вървеше хваната за ръка от бащата на приятелката си и пред хората изглеждаше, че Адела й е сестра и двете споделят тоя приказен родител. Копнееше с религиозен плам въпросният съвършен мъж да се ожени за нейната майка и да й стане пастрок, но небесата не откликнаха на това нейно желание както и на толкова други.
По онова време Лена Марас беше млада и красива жена с квадратни рамене, дълга шия и предизвикателни очи с цвят на спанак, която бащата на Адела така и не посмя да ухажва. Строгите й костюми с мъжка жилетка и благоприлични блузи не можеха да скрият прелъстителките й форми, ала поведението й налагаше уважение и дистанция. Претендентите биха се тълпили около нея, ако им беше позволила, но тя се вкопчи във вдовството с високомерното достойнство на императрица. Лъжите на съпруга й посяха в нея неизлечимо недоверие към мъжкото съсловие като цяло.
Енрике Марас, с три години по-голям от сестра си, пазеше няколко идеализирани или измислени спомена за баща си, които шепнешком споделяше с Лусия, ала с времето тази носталгия постепенно се разсея. Не го интересуваше бащата на Адела с неговите гринговски подаръци и чаши сладолед в хотел „Крильон“. Искаше собствен баща по поръчка, някого, на когото да прилича, като порасне, някого, в когото да се разпознае, като се погледне в огледалото, когато дойдеше време да се бръсне, някой, който да го научи на основните неща за един истински мъж. Майка му му повтаряше, че той е мъжът в къщата, отговорен за нея и за сестра си, понеже ролята на мъжете е да защитават и да се грижат. Веднъж събра смелост да я попита как се научава това без баща, а тя сухо му отвърна да импровизира, защото дори и баща му да бил жив, нямало да може да му послужи за пример. Нищо не би научил от него.
Братът и сестрата бяха толкова различни един от друг, колкото и техните родители. Докато Лусия се губеше в лабиринтите на трескаво въображение и неизчерпаема любознателност, с отворено за човешкото страдание и за малтретираните животни сърце, Енрике беше само мозък. От дете проявяваше агитаторски устрем, който отначало предизвикваше смях, но впоследствие се превърна в досаден; никой не понасяше този прекалено пламенен хлапак, излъчващ чувство за превъзходство и притежаващ комплекс на проповедник. Докато членуваше в организацията на скаутите, в продължение на години не сваляше униформата с къси панталони и се опитваше да убеди всеки, който имаше лошия късмет да се изпречи на пътя му, в предимствата на дисциплината и на живота под открито небе. По-късно пренасочи въпросното патологично упорство към философията на Гурджиев[5], към теологията на освобождението и откровенията на ЛСД, докато накрая намери окончателното си призвание при Карл Маркс.
5
Георгий Иванович Гурджиев (има различни предположения за неговата дата на раждане в диапазона между 1866 и 1877 г.-1949 г.) — философ мистик, композитор и пътешественик с двойствен образ — многобройни негови последователи в Русия, Западна Европа и Америка го почитат като избраник, владеещ тайните на всемира, и източник на висше знание, за други е лъжепророк. — Б. пр.