Пламенните диатриби на Енрике сърдеха майка му, за която левите идеи бяха празни приказки, много шум за нищо, и не вълнуваха сестра му, вятърничава гимназистка, интересуваща се предимно от момчета за по един ден и рок певци. С късата си брада, дълга коса и черен каскет Енрике подражаваше на прочутия борец Че Гевара, загинал в Боливия преди няколко години, през 1967-а. Беше изчел произведенията му и го цитираше на всяка крачка, дори и неподходящо, предизвиквайки експлозивни избухвания от страна на майка си и сляпото възхищение на сестра си.
В края на седемдесетте години предстоеше Лусия скоро да завърши гимназия, когато Енрике се вля в силите, подкрепящи социалистическия кандидат за президент Салвадор Алиенде, който за мнозина представляваше въплъщение на самия дявол. Според Енрике спасението на човечеството се криеше в унищожението на капитализма посредством революция, призвана да срине всичко до основи. Затова изборите бяха просто фарс, но след като се представяше уникалната възможност да гласува за марксист, трябваше да я използва. Останалите кандидати обещаваха реформи в рамките на познатото, докато програмата на левицата беше радикална. Десницата разгърна терористична кампания, предричайки, че Чили щяло да се превърне във втора Куба, че руснаците щели да отвличат чилийски деца, за да им промиват мозъците, че щели да разрушат църквите, да изнасилват монахините и екзекутират свещениците, че щели да отнемат замята от законните й собственици и да сложат край на частната собственост, че дори най-бедният селянин трябвало да се прости с кокошките си и да работи като роб в сибирските лагери.
Въпреки кампанията за всяване на страх везните натежаха в полза на левите партии, които се обединиха в коалицията Единен фронт начело с Алиенде. Пред ужаса на онези, които винаги бяха упражнявали властта в страната, и пред очите на Съединените щати, които наблюдаваха чилийските избори след горчивия опит с Фидел Кастро и неговата революция, Единният фронт победи през 1970 г. Най-изненадан вероятно беше самият Алиенде, който три пъти преди това се беше явявал като кандидат и често се шегуваше, че на гроба му ще може да се прочете следният епитаф: „Тук почива бъдещият президент на Чили“. Вторият изненадан беше Енрике Марас, който неочаквано бе лишен от възможността да бъде в опозиция. Ала това бързо се промени веднага след като първоначалната еуфория се уталожи.
Триумфът на Салвадор Алиенде, първият марксист, избран с демократични избори, привлече вниманието на целия свят и по-специално на Централното разузнавателно управление на Съединените щати. Да управлява с подкрепата на партии с различни платформи и в условията на безмилостна война срещу него, водена от опозицията, нямаше как да не се окаже невъзможна задача и това скоро щеше да проличи, когато се отприщеше бурята, продължила три години и разклатила основите на обществото. Никой не можеше да е безразличен.
За Енрике Марас истинската, задължителна революция беше кубинската и реформите на Алиенде само я отлагаха. Неговата ултралява партия саботира правителството също толкова пламенно, колкото и десницата. Малко след изборите Енрике заряза учението и напусна майчиния си дом, без да остави адрес. Рядко щяха да получават новини от него, когато се отбиваше или се обаждаше винаги набързо, дейността му беше тайна. Продължаваше да е с брада и дълга коса, но вече не носеше каскет и ботуши и изглеждаше по-замислен. Вече не се хвърляше в атака, въоръжен с азбучни клишета срещу буржоазията, религията и американския империализъм; научил се беше да изслушва с престорена вежливост ретроградните мнения на майка си и простотиите на сестра си, както сам ги наричаше.
Лусия беше украсила стаята си с плакат на Че Гевара, защото нейният брат й го беше подарил, защото този революционер й се струваше секси и за да дразни майка си, която го смяташе за престъпник. Имаше също няколко диска на певеца и композитор Виктор Хара. Известни й бяха протестните му песни и някои лозунги за „марксистко-ленинския авангард на работническата класа и на потиснатите маси“, за какъвто се определяше партията на Енрике. Присъединяваше се към многолюдните демонстрации в защита на правителството, викайки до прегракване обединеният народ никога няма да бъде победен, а седмица по-късно със същия ентусиазъм тръгваше с приятелките си в друга, също толкова многобройна демонстрация да протестира срещу същото правителство, което беше подкрепяла няколко дни по-рано. Повече от каузата я интересуваше шумотевицата и викането по улиците. По отношение на идеологическата й праволинейност имаше още много да се желае, укори я веднъж Енрике, когато отдалеч я зърна в марш на опозицията. На мода бяха миниполите, ботушите с платформа и силно гримираните очи — все атрибути, които Лусия възприе — както и хипитата, чеда на цветята, на които малцина чилийски младежи подражаваха, като танцуваха дрогирани и с дайрета и се любеха в парковете по модела на Лондон и Калифорния. Лусия не стигна дотам, защото майка й никога не би й позволила да се събира с тези пасторални дегенерати, както ги наричаше.