Предвид на това, че в страната се говореше само за политика и тази тема предизвикваше бурни раздори между роднини и приятели, Лена наложи в дома си закона на мълчанието по тези въпроси така, както го бе наложила по отношение на съпруга си. За Лусия, която преживяваше периода на пубертета с неговото бунтарство, идеалният начин да се противопостави на майка си бе споменаването на Алиенде. Лена се прибираше вечер пребита от работния ден, от ужасния обществен транспорт, от движението, блокирано от стачки и демонстрации, и от вечните опашки за някакво мършаво пиле или цигари, без които не можеше да живее, ала въпреки това намираше сили да удря по тенджерите заедно със съседките от квартала в знак на анонимен протест срещу недоимъка в частност и социализма изобщо. Олелията от тези тенджери започваше с няколко самотни удара в някой двор и към нея скоро се присъединяваха други в оглушителен хор, който заливаше районите на средните и висши обществени класи като предвестник на апокалипсиса. Заварваше дъщеря си седнала по турски пред телевизора или клюкарствайки по телефона, надула докрай любимите си песни.
Това неосъзнато момиченце с тяло на жена и мозък на сополанка я тревожеше, но още повече се безпокоеше за Енрике. Страхуваше се синът й да не се окаже луда глава от онези, дето копнееха да вземат властта чрез насилие.
Дълбоката криза, която разделяше страната, стана непоносима. Селяните обсебваха земи, за да правят селскостопански комуни, банките и промишлените предприятия биваха експроприирани, медните мини в северните части на страната, управлявани винаги от американски компании, бяха национализирани; оскъдицата стана повсеместна, липсваха игли и превръзки в болниците, резервни части за машините, мляко за кърмачетата; хората живееха в параноя. Работодателите саботираха икономиката, като изтегляха основни стоки от пазара, а в отговор работниците се организираха в комитети, прогонваха началниците и поемаха собствеността над промишлените предприятия. По централните улици се виждаха групички от работници около запалени огньове да охраняват офисите и магазините на десните сектори, а по селата имаше денонощна стража, бранеща селяните от предишните господари. Побойници имаше и в двата лагера. Въпреки военната обстановка левицата увеличи процента на гласовете си в парламентарните избори през март. Тогава опозицията, която от три години заговорничеше, разбра, че саботажът не беше достатъчен, за да бъде съборено правителството. Трябваше да се прибегне до оръжие.
Във вторник на 11 септември 1973 година военните се вдигнаха на бунт срещу правителството. Сутринта Лена и Лусия чуха ниско прелитащи в строй хеликоптери и самолети, показаха се навън и видяха танкове и камиони да настъпват в полупустите улици. Нито един телевизионен канал не работеше, излъчваха само неподвижна геометрична скица. От радиото научиха за военния метеж и едва часове по-късно, когато бе възстановено предаването по държавния телевизионен канал, разбраха какво означаваше това — на екрана се появиха четирима генерали в бойни униформи пред знамето на Чили и обявиха края на комунизма в достойната родина заедно с разпоредби, които населението трябваше да спазва.
Бе обявено военно положение, Конгресът бе разпуснат за неопределен срок от време и гражданските права преустановени, докато почитаемите Въоръжени сили не възстановяха закона, реда и ценностите на западната християнска цивилизация. Обявиха, че Салвадор Алиенде пуснал в ход план за екзекутирането на стотици хиляди лица от опозицията в безпрецедентен геноцид, но те го изпреварили и успели да предотвратят замисъла му. „Какво ще стане сега?“, попита Лусия майка си, разтревожена, защото неудържимата радост на Лена, която отвори бутилка шампанско, за да отпразнува събитието, й се стори зла поличба; някъде брат й Енрике може би беше изпаднал в отчаяние. „Нищо, дъще, тук военните зачитат Конституцията, скоро ще свикат избори“, отвърна й Лена, без да допусне, че щяха да минат повече от шестнайсет години, докато това се случи.