Майката и дъщерята останаха заключени в апартамента до вдигането на забраната за излизане два дни по-късно и успяха да се измъкнат за кратко да напазаруват провизии. Нямаше вече опашки и в магазините имаше купища пилета, но Лена не купи, тъй като й се сториха прекалено скъпи, затова пък се сдоби с няколко стека цигари. „Къде бяха пилетата вчера?“, попита Лусия. „Алиенде ги е крил в частната си изба“, отговори майка й.
Разбраха, че президентът бе загинал при бомбардировката над президентския дворец, чието повторение се излъчваше до безсъзнание по телевизията, и чуха слухове за тела в река Мапочо, която течеше през града; говореше се за големи клади, на които изгаряли забранени книги, и за хиляди заподозрени, наблъскани във военни камиони и откарани в набързо импровизирани затвори като Националния стадион, където само няколко дни преди това се бяха играли футболни мачове. Обитателите в квартала на Лусия бяха също толкова еуфорични като майка й, но тя изпитваше страх. Някакъв дочут мимоходом коментар остана да звучи в гърдите й като заплаха, насочена пряко срещу нейния брат: „Проклетите комунисти ще бъдат закарани в концентрационни лагери и първият, който се осмели да протестира, ще бъде разстрелян така, както тези нещастници планираха да стрелят по нас“.
Когато плъзна слухът, че тялото на Виктор Хара с осакатени ръце е било хвърлено в някакъв беден квартал за назидание, Лусия плака безутешно часове наред. „Това са просто приказки, дъще, преувеличават. Чудят се вече какво да измислят, за да оклеветят Въоръжените сили, които спасиха страната от лапите на комунизма. Как можеш да си помислиш, че подобно нещо може да се случи в Чили?“, й каза Лена. По телевизията предаваха анимационни филми и военни прокламации, страната беше спокойна. За пръв път съмнение се прокрадна у Лена, когато видя името на сина си в един от черните списъци, с които се подканваха фигуриращите в тях да се явят в полицейските участъци.
Три седмици по-късно няколко цивилни въоръжени мъже, които нямаше нужда да се идентифицират, нахлуха в апартамента на Лена, търсейки двете й деца — Енрике, обвинен, че е революционер, и Лусия като симпатизантка. Лена не беше получавала вести от сина си от месеци насам, а и дори да имаше, не би казала на тези мъже. Лусия беше останала да преспи у някаква приятелка заради вечерния час и майка й прояви благоразумие и не се изплаши от заплахите и плесниците. С удивително спокойствие обясни на агентите, че синът й бе напуснал семейството и не знаеха нищо за него, а дъщеря й бе в Буенос Айрес на екскурзия. Тръгнаха си с предупреждението, че щяха да се върнат, за да я отведат, освен ако не се появяха децата й.
Лена предположи, че подслушват телефона й, и изчака до пет сутринта, когато свършваше вечерният час, за да иде да предупреди Лена в дома на приятелката й. Сетне отиде при кардинала, който бе близък приятел на семейството още отпреди да се изкачи по небесните стъпала на Ватикана. Никога не бе молила за услуги, но в този момент забрави всякаква гордост. Кардиналът, сломен от ситуацията и от опашките молещи хора, беше така добър да я изслуша и да издейства убежище за Лусия в посолството на Венесуела. Посъветва Лена също да се махне, преди политическата полиция да е изпълнила заканата си. „Оставам тук, Ваше Преосвещенство. Никъде няма да отида, докато не разбера какво става със сина ми Енрике“, отвърна тя. „Ако го намерите, елате пак, Лена, защото момчето ще има нужда от помощ.“
Ричард
Ричард Боумастер прекара нощта на въпросната януарска събота в полулегнало положение, облегнат на стената, и с изтръпнали от тежестта на главата на Лусия крака, беше ту буден, ту в полусън, замаян от вълшебната бисквитка. Не помнеше да е бил толкова щастлив от много време насам. Качеството на хранителните продукти с марихуана не беше постоянно и трудно можеше да се изчисли колко да консумира човек, за да постигне желания ефект, без да се изстреля като ракета в небесата. При пушенето дозирането беше по-добро, но димът предизвикваше астма в него. Последната порция се оказа доста силна, трябваше да си отчупят по-малки парчета. Тревата му помагаше да се отпусне след тежък работен ден или да отпъжда призраците, в случай че му се явяваха от злите. Не че вярваше в призраци, разбира се, че не — беше разумен човек. Но му се привиждаха. В света на Анита, който беше споделял няколко години с нея, животът и смъртта бяха неизменно преплетени и добрите и злите духове присъстваха навсякъде. Признаваше, че е алкохолик, и затова в продължение на години избягваше да пие, но не смяташе, че проявява зависимост от други вещества, нито че страда от сериозни пороци, освен ако карането на колело не представляваше зависимост или порок. Малкото марихуана, която консумираше, определено не влизаше в тази категория. Ако предната вечер бисквитата не го беше зашеметила толкова силно, той би станал веднага след угасването на огъня в камината и би си легнал, вместо да дреме, седнал на земята, и да осъмне с вцепенени мускули и размекната воля.