Лусия подозираше, че мълчаливият вид на Ричард криеше голям запас от великодушие и прикрито желание да помага без много шум по различни начини — като се започне от дискретно служене в благотворителна кухня и се стигне до доброволна грижа за папагалчетата в гробищата. Със сигурност Ричард дължеше този аспект на характера си на твърдия пример на своя баща — Джоузеф не би позволил на сина си да премине през живота, без да прегърне някоя справедлива кауза. Отначало Лусия изследваше Ричард, търсейки пролуки, за да се добере до приятелството му, но понеже нямаше склонност към кухненска благотворителност, нито към каквито и да е папагали, те споделяха единствено работата и тя не успя да открие как да се вмъкне в живота на този мъж. Равнодушието на Ричард не я обиждаше, тъй като той игнорираше също вниманието, което му засвидетелстваха останалите колежки и ордите девойки в университета. Отшелническият му живот беше загадка — какви ли тайни криеше и как ли бе успял да живее шест десетилетия без забележителни предизвикателства, защитен в черупката си на броненосец.
За разлика от него, тя се гордееше с драмите от своето минало и желаеше вълнуващ живот в бъдеще. По принцип не вярваше особено в щастието, което считаше донякъде за кич; стигаше й да е що-годе удовлетворена. Ричард бе живял дълго време в Бразилия, женен за млада и сексапилна жена, ако се съди по нейна снимка, която Лусия бе видяла, но очевидно не бе поел нищо от пищното изобилие на тази страна и въпросната жена. Въпреки странностите си обаче Ричард винаги се харесваше. В описанието пред дъщеря си Лусия го характеризира като „човек с лека кръв“, както казват в Чили за някого, който печели обичта на хората, без да си го поставя за цел и без видима причина. „Той е особен тип, Даниела, живее сам с четири котки. Още не знае, но когато си тръгна, ще трябва да поеме грижата и за Марсело“, добави. Беше го премислила добре. Сърцето й щеше да се скъса от мъка, но тя не можеше да разнася едно старо чиуауа със себе си по света.
Ричард
Когато се прибереше вечер вкъщи — с велосипед, ако времето позволяваше, или с метро, ако не, Ричард Боумастер са заемаше първо с грижата за четирите котки, не особено обичливи животни, които бе осиновил от Дружеството за защита на животните, за да го спасяват от плъховете. Беше предприел тази стъпка воден от логиката и без следа от сантименталност, но с времето котките се бяха превърнали в негови неизбежни приятели. Връчиха му ги кастрирани, ваксинирани и с чип под кожата, за да ги идентифицира, ако се загубят, както и с имена, но за по-лесно той ги обозначи с цифри на португалски: Ум, Дойс, Трес и Куатро. Ричард ги хранеше и почистваше кашона с пясък, после слушаше новините, докато си приготвяше вечеря в обширното многофункционално кухненско помещение в огромната къща. След като се нахранеше, свиреше малко на пиано, понякога за удоволствие, а друг път от дисциплина.
На теория в дома му имаше определено място за всяка вещ и всеки предмет си беше на мястото, но на практика книжата, списанията и книгите се възпроизвеждаха като земеморки[1] в кошмар. Сутрин осъмваха повече, отколкото предната вечер, а понякога се появяваха публикации или отделни страници, които той никога не беше виждал, нито можеше да отгатне как са се озовали в дома му. След вечеря четеше, подготвяше лекциите си, поправяше контролни и пишеше есета на политически теми. Дължеше академичната си кариера на постоянството, с което изследваше и публикуваше, а не толкова на призванието си на преподавател; затова привързаността, която му засвидетелстваха неговите студенти дори и след като се дипломираха, беше необяснима за него. Държеше компютъра си в кухнята, а принтера в неизползвана стая на третия етаж, където единствената мебел беше маса за същия този принтер. За щастие, живееше сам и не се налагаше да обяснява любопитното разпределение на офис техниката, тъй като малцина биха разбрали неговата решимост да спортува, изкачвайки се и слизайки по стръмните стълби. Освен това по този начин премисляше два пъти, преди да разпечата някоя глупост, и проявяваше уважение към пожертваните за производството на хартия дървета.
1
Земеморката е дребен бозайник, подобен на външен вид на мишка, изключително подвижен и способен да изяде за едно денонощие храна, надвишаваща собственото му тегло. — Б. пр.