В събота Шерил стана късно, беше много възбудена и гледаше с онзи безумен поглед от най-лошите си дни, но за разлика от друг път, беше извънредно мълчалива и Евелин се изплаши. Около обед, след като дойде градинарят и разчисти снега пред входа, Шерил тръгна с лексуса към психоаналитика, поне така каза. Върна се след два часа много разстроена. Евелин й отвори шишенцата с успокоителни, преброи хапчетата и й сипа добра доза уиски, защото госпожата не можеше да овладее треперенето на ръцете си. Шерил глътна хапчетата с три големи глътки. Денят й бил ужасен, каза, била много потисната, главата й щяла да се пръсне, не искала никого да вижда, най-малко съпруга си, най-добре щяло да бъде този бездушен мерзавец да не се върне никога повече, да изчезне, да отиде право в ада, само това заслужавал, след като се занимавал с всички онези неща, изобщо не я интересувала съдбата му, както и тази на оня кучи син Данеску. „Проклети да са и двамата, мразя ги“, процеди през зъби и после пое дълбоко дъх, трескава.
— Държа ги в ръцете си, Евелин, защото, ако реша, мога да проговоря и тогава няма да има къде да се скрият. Те са престъпници, убийци. Знаеш ли с какво се занимават? Трафик с хора, извозват и продават хора. Докарват ги с измама от други страни и ги принуждават да работят като роби. Не ми казвай, че не си чувала за това!
— Чувала съм нещичко… — потвърди момичето, изплашено от вида на господарката си.
— Карат ги да работят като животни, не им плащат, заплашват ги и ги убиват. Много хора са замесени в това, Евелин — агенти, превозвачи, полицаи, гранични служители и дори корумпирани съдии. Никога не липсват клиенти в този бизнес. Разиграват се много пари в тази работа, разбираш ли!
— Да, госпожо.
— Късметлийка си, че не си попаднала в лапите им. Щеше да се озовеш в някой вертеп. Мислиш си, че съм луда, нали, Евелин?
— Не, госпожо.
— Катрин Браун, рехабилитаторката на сина ми, е мръсница. Идва тук, за да ни шпионира; Франки е само претекст. Мъжът ми я доведе. Спи с него, знаеше ли това? Не. Как ще го знаеш, момичето ми. Ключът, който намерих в джоба му, е от дома на тази никаквица. За какво смяташ, че има ключ от дома й?
— Моля ви, госпожо… как може да знаете откъде е ключът?
— Откъде другаде ще е? И знаеш ли какво още, Евелин? Съпругът ми иска да се отърве от мен и Франки… от собствения си син! Да ни убие! Това възнамерява и тази Браун вероятно ще му стане съучастник, ала аз бдя. За миг не се отпускам, винаги бдя, винаги…
На ръба на силите си, замаяна от алкохола и лекарствата, опирайки се в стените, жената се остави да бъде отведена в стаята си. Евелин й помогна да се съблече и да си легне. Момичето не предполагаше, че Шерил знаеше за връзката на Лерой с рехабилитаторката. Тя от месеци носеше тази тайна вътре в себе си като злокачествен тумор, без да може да я разкрие. Благодарение на способността си да живее незабележима тя слушаше, наблюдаваше и си правеше изводи. Няколко пъти ги беше изненадвала да си шушукат в коридора или да си изпращат есемеси от единия до другия край на къщата. Беше ги чула да планират ваканция заедно и ги беше виждала да се затварят в една от необитаемите стаи. Лерой се появяваше в стаята на Франки само когато Катрин раздвижваше детето с гимнастика, тогава отпращаха Евелин под някакъв предлог. Не ги беше грижа за детето, при все че и двамата знаеха, че то всичко разбира, човек би казал, че искаха Шерил да разкрие връзката им. Евелин беше предупредила Франки, че това беше тайна само между тях двамата и че никой друг не биваше да научи. Предполагаше, че Лерой беше влюбен в Катрин, защото търсеше поводи да е с нея и в нейно присъствие гласът му и изражението на лицето му се променяха, ала причините, поради които Катрин се забъркваше със зъл, доста по-възрастен от нея, женен и баща на болно дете мъж, си оставаха трудни за разбиране от Евелин, освен ако рехабилитаторката не беше привлечена от парите, които той, както изглежда, притежаваше.