Според Шерил съпругът й можел да бъде неустоим, ако си го поставел за цел, точно така я спечелил. Когато нещо влезело в главата на Франк Лерой, нищо не можело да го спре. Запознали се в елегантния бар на „Риц“, където тя отишла да се поразвлече с две приятелки, а той, за да сключи някаква сделка. Шерил разказа на Евелин, че разменили няколко погледа, измервайки се взаимно от разстояние, и това било достатъчно, за да иде той решително с две мартинита на нейната маса. „От този момент не ме остави на мира. Не можах да избягам, хвана ме, както паяк лови муха. Винаги съм знаела, че ще ме малтретира, защото това започна още преди да се оженим, но беше като игра. Не предполагах, че ще става все по-страшно и все по-често…“ Въпреки ужаса и страха, които й вдъхвал, Шерил не можеше да отрече, че хубавата му външност, скъпите дрехи, властното му и загадъчно излъчване го правели привлекателен мъж. Евелин беше неспособна да оцени тези качества.
В онази съботна вечер слушаше несвързаните жалби на Шерил, когато до нея достигна мирис от съседната стая, и тя си каза, че трябваше да смени памперсите на Франки. Чувствителността към миризми, слухът й и интуицията й се бяха изострили. Бяха се разбрали, че Шерил ще купи памперси, но предвид състоянието, в което се прибра, явно беше забравила. Евелин пресметна, че полузаспалото дете можеше да почака, докато тя набързо отскочеше до аптеката. Облече си пуловер, анорака, гумени ботуши и ръкавици и излезе, готова да се пребори със снега, но установи, че едната гума на фургонетката е спаднала. Фиата 500 на Шерил го бяха закарали на сервиз за поправка. Безполезно беше да вика такси, щеше да се забави в това време, а да буди госпожата, също не беше възможно, тъй като тя вероятно беше потънала в дълбок сън. Беше на път да се откаже от памперсите и да реши въпроса с някоя кърпа, когато видя върху шкафа във входното антре ключовете от лексуса, където винаги ги оставяха. Това беше колата на Франк Лерой и тя никога не я беше карала, но предположи, че щеше да е по-лесно, отколкото фургонетката; за да отиде и да се върне от аптеката, щеше да й е нужен по-малко от половин час, госпожата беше в обятията на съня, нямаше да забележи липсата й и проблемът щеше да се реши. Увери се, че Франки спи спокойно, целуна го по челото и му прошепна, че скоро ще се върне. Изкара внимателно колата от гаража.
Лусия
Смъртта на майка й през 2008 година предизвика у Лусия Марас необяснима неувереност, тъй като тя беше независима от майка си още от времето, когато бе заминала в изгнание преди деветнайсет години. В отношенията между двете се беше наложило тя да изпълнява ролята на емоционална опора, а през последните години дори издържаше семейството, защото инфлацията бе стопила до голяма степен пенсията на Лена. Въпреки това, когато остана без майка си, усещането за уязвимост беше толкова силно, колкото и скръбта от загубата. Баща й беше изчезнал от нейния живот много рано и затова майка й и брат й Енрике бяха единствените й близки; когато и двамата вече ги нямаше до нея, тя осъзна, че й беше останала само Даниела. Карлос живееше в същата къща, но когато ставаше дума за чувства, така или иначе, никога не присъстваше. Освен това за пръв път Лусия усети, че годините започваха да й натежават. Преди известно време беше влязла в десетилетието на петдесетте, но се чувстваше като на трийсет. До този момент старостта и смъртта бяха абстрактни понятия, неща, които спохождаха другите хора.
Отидоха с Даниела да разпръснат праха на Лена в морето, както тя беше пожелала без много обяснения, ала Лусия си каза, че може би бе искала да свърши във водите на същия Тих океан като сина си. По всяка вероятност подобно на толкова други хора тялото на Енрике бе изхвърлено в океана, завързано за метална тежест, но духът, навестяващ Лена през последните дни, не бе потвърдил това. Наеха рибар, който ги отведе отвъд далечните скали, там, където океанът добиваше петролен цвят, а чайките не стигаха. Изправени в лодката, окъпани в сълзи, те импровизираха прощаване с изстрадалата баба и с Енрике, на когото никога не се бяха осмелявали да кажат сбогом, тъй като Лена беше отказвала да приеме гласно смъртта му, при все че може би го бе сторила преди много години в тайно кътче на сърцето си. Първата книга на Лусия бе публикувана през 1994 година с подробности за убийствата, които никой не опроверга, и Лена я беше прочела; беше я придружила също, когато даде показания пред съдия по време на разследването за военните хеликоптери. Вероятно е имала доста ясна представа за съдбата, сполетяла нейния син, ала да признае това би означавало да се откаже от мисията, която я беше обсебвала в продължение на повече от три десетилетия. Енрике би бил запратен завинаги в гъстата мъгла на несигурността, ни жив, ни мъртъв, ако накрая не бе споходил като по чудо майка си, за да я съпроводи и отведе в отвъдния живот.