В лодката Даниела държеше керамичната урна, а Лусия взе да пръска, с шепи праха с молитва за майка си, за брат си и за непознатото момче, което продължаваше да почива в нишата на семейство Марас на гробищата. През всички тези години никой не идентифицира неговата снимка в архивите на Викарийството и Лена започна да го смята за член на семейството. Бризът разнасяше праха във въздуха, преди той бавно да падне, реейки се над океана. Тогава Лусия разбра, че идваше редът й да замести майка си; тя беше по-възрастната в малобройното си семейство, „матриархът“. Зрелостта неочаквано се стовари върху нея в този миг, но все още нямаше да я затисне — щеше да я усети чак две години по-късно, когато щеше да й се наложи да направи равносметка на загубите си и да се изправи на свой ред лице в лице със смъртта.
Когато разказваше на Ричард за този период от живота си, Лусия премълча сивите тонове и се фокусира върху най-светлите и най-мрачните факти. Останалото заемаше много малко място в паметта й, но Ричард искаше да узнае повече. Известни му бяха двете книги на Лусия, където историята на Енрике служеше като отправна точка и придаваше лична нотка на един обширен политически репортаж, но знаеше много малко за нейния живот. Лусия му обясни, че бракът й с Карл ос Урсуа никога не съдържал истинска близост, но романтичната й природа или пък просто инерцията й попречили да вземе някакво решение. Двамата били две лутащи се същества в едно и също пространство, толкова далечни един на друг, че се разбирали добре, защото, за да се караш с някого, се изисква близост. Ракът щял да отключи края им като двойка, но този край всъщност се подготвял от години.
След смъртта на баба си Даниела замина за Маямския университет в Корал Гейбълс и Лусия започна френетична кореспонденция с нея по същия начин както с майка си, докато живееше в Канада. Дъщеря й с еуфория описваше новия си живот, очарована от водните обитатели и нетърпелива да изследва променливия океан; имаше обожатели от двата пола и невъзможна за условията на Чили свобода — там би й се наложило да търпи критичния надзор на едно непрощаващо общество. Един ден съобщи по телефона на родителите си, че не се определяла нито като мъж, нито като жена и че практикувала плуралистични любовни връзки. Карлос я попита дали имаше предвид сексуална разпуснатост и я предупреди, че е препоръчително да не разтръбява това в Чили, където малко хора биха я разбрали. „Виждам, че са преименували свободната любов. Това винаги се е проваляло и този път също няма да се получи“, изказа прогнозата си пред Лусия, след като затвори телефона.
Даниела прекъсна следването и сексуалните си експерименти, когато майка й се разболя. Годината 2010-а беше година на загуби и раздели за Лусия, дълги месеци по болници, умора и страх. Карлос я изостави, защото не му достигна смелост да стане свидетел на нейното опустошаване, както сам се изрази, изпълнен със срам, но и с решимост. Не пожела да види белезите, които се кръстосваха върху гърдите й, изпитваше атавистично отвращение към осакатеното същество, в което тя се превръщаше, и предостави отговорността да се грижи за нея на дъщеря им. Възмутена от поведението на баща си, Даниела се изправи срещу него с неочаквана рязкост; тя първа спомена развода като единствен благопристоен изход за двама души, които не се обичаха. Карлос обожаваше дъщеря си, но ужасът му пред физическото състояние на жена му бе по-силен от страха да не разочарова Даниела. Обяви, че си тръгва временно, за да живее в хотел, докато се успокои, тъй като напрежението у дома го разстройвало прекалено много и му пречело да работи. Отдавна беше навършил възраст за пенсия, но беше решил, че от офиса си щеше да иде направо в гробищата. Лусия и Карлос се разделиха с хладната учтивост, която характеризираше годините на тяхното съжителство, без враждебност и без обяснения. След по-малко от седмица Карлос нае апартамент и Даниела му помогна да се нанесе.
Първоначално Лусия почувства празнина след раздялата. Беше свикнала с емоционалното неприсъствие на мъжа си, но когато той си тръгна и физически тя имаше свободно време в излишък, къщата започна да й се струва огромна и ехото кънтеше в празните стаи; нощем чуваше стъпките на Карлос да рови в хладилника и водата да тече в банята му. Скъсването с установените навици и дребните ежедневни ритуали я караше да се чувства без опора и това се добавяше към тревогите през онези месеци, в които беше измъчена от лекарствата, предназначени да преборят болестта й. Усещаше се наранена, крехка, оголена. Даниела смяташе, че лечението бе унищожило имунитета на тялото и духа на майка й. „Не прави преглед на онова, което ти липсва, мамо, а на всичко, което имаш“, й казваше. Според нея това беше уникална възможност да излекува тялото и ума си, да се освободи от ненужния товар, да се изчисти от омраза, комплекси, лоши спомени, неосъществими копнежи и всякакъв друг боклук. „Откъде тази мъдрост, дъще?“, питаше я Лусия. „От интернет“, отвръщаше Даниела.