Карлос се изнесе толкова радикално, сякаш се бе преместил в най-отдалечения край на друг континент, въпреки че в действителност живееше на няколко преки от Лусия. Нито веднъж не се поинтересува за здравословното й състояние.
Лусия пристигна в Бруклин през септември 2015 година с надеждата, че промяната на средата щеше да й подейства стимулиращо. Беше изморена от рутината, време беше да разбърка картите на съдбата, може би щяха да й се паднат по-добри от досегашните. Очакваше Ню Йорк да бъде първата спирка от дълго околосветско пътешествие. Планираше да търси нови възможности и да пътува по света дотогава, докато й стигнеха силите и ограничените средства. Искаше да загърби загубите и болките от последните години. Най-тежка беше смъртта на майка й, която я засегна повече от развода и рака. Отначало усети напускането на мъжа си като предателски удар с меч, но скоро започна да гледа на него като на подарена свобода и спокойствие. Това усещане беше дошло преди няколко години и тя беше имала достатъчно време да се помири с миналото си.
Повече усилия й струваше да се възстанови от болестта, която в крайна сметка беше прогонила Карлос. От двойната мастектомия и месеците на химиотерапия и облъчване тя излезе слаба, с гола глава, без мигли и вежди, с посинели уши и с белези, но здрава и с добра прогноза. Присадиха й гърди импланти, които постепенно се надуваха, колкото повече мускулите и кожата отстъпваха, правейки им място; това беше болезнен процес, който тя изтърпя, без да се оплаква, подкрепяна от суетността. Всичко й се струваше за предпочитане пред плоското тяло, нашарено с белези от разрезите.
Преживяното през годината на болестта й вдъхна пламенно желание за живот, сякаш като награда за страданието бе открила философския камък, изплъзващата се от алхимиците субстанция, способна да превърне оловото в злато и да върне младостта. Страхът от смъртта тя беше загубила още преди, когато присъстваше на елегантното преминаване на майка си от живота в смъртта. Отново, както тогава, почувства неопровержимото присъствие на душата, тази първична същност, която нито ракът, нито каквото и да е друго можеха да засегнат. Каквото и да станеше, душата надделяваше. Представяше си своята възможна смърт като праг и изпитваше любопитство към онова, което щеше да я посрещне отвъд. Не се плашеше да пристъпи прага, но докато беше в този свят, желаеше да живее пълноценно, без никакви грижи, непобедима.
Лечебните процедури приключиха в края на 2010 година. В продължение на месеци си забраняваше да се поглежда в огледалото и носеше рибарска шапка нахлупена върху челото, докато Даниела не я изхвърли. Девойката тъкмо беше навършила двайсет години, когато поставиха диагнозата на майка й, и без колебание заряза следването и се прибра в Чили, за да е до нея. Лусия я молеше да не прави това, ала по-късно щеше да осъзнае, че присъствието на дъщеря й в това тежко изпитание беше абсолютно необходимо. Когато пристигна, почти не я позна. Даниела беше заминала през зимата — бледа и навлечена с дрехи госпожица, а се върна с цвят на карамел, с наполовина обръсната глава, а другата половина със зелени кичури, с шорти, космати крака и войнишки ботуши, готова да се грижи за майка си и да развлича другите болни в болницата. Появяваше се в залата и поздравяваше с целувка хората, които лежаха по леглата си, включени към бавните системи, вливащи им лекарствата на капки; разпределяше одеяла, здравословни десертчета, плодови сокове и списания.
Не беше изкарала и една година в университета, ала говореше, сякаш беше плавала по моретата с Жак-Ив Кусто сред синьоопашати русалки и потънали шхуни. Посвети пациентите в термина ЛПБТ — лесбийки, педерасти, бисексуални и транссексуални, разяснявайки им в подробности тънките разлики между отделните категории. Това беше новост сред младите в Съединените щати; в Чили никой, а още по-малко пациентите в тази зала на онкологията, не подозираше за съществуването на подобни неща. Информира ги, че тя била с неутрален или плаващ пол, защото човек не бил длъжен да приеме класификацията като мъж или жена, наложена от половите му органи, той можел да се самоопредели, както реши, и да промени мнението си, ако по-нататък друг пол му се сторел по-удобен. „Също като туземците от някои племена, които си променят името през различни етапи от живота си, защото името, дадено им по рождение, вече не ги представя“, добави като пояснение и още повече засили всеобщото изумление.