Три месеца поред багдадският учен изпращаше скрито, повтарящо се съобщение в дигиталните снимки на белия си лабораторен плъх Стей-Гоу: „Какви сме ние и какво правим? Бъдете предпазливи в отговора си. Нашите имейли се следят. Доктор Башир.“
Щом откри кода, Емир се захвана трескаво да търси начин да заобиколи електронните системи на института за филтриране и следене на кореспонденцията между членовете на екипа. Подобно на много други организации, институтът беше в по-голяма степен нащрек за атаки, идващи извън неговата компютърна система, отколкото за вътрешни нарушения. Скоро Токай разработи начин, с помощта, на който членовете на екипа да си изпращат и получават имейли без знанието на ръководството. След известно време учените започнаха да си обменят тайни послания средно веднъж седмично. По грубите им преценки проектът беше нещо като игра. Никой не разбираше какво би могло да бъде практическото приложение на изследването им.
Едва в крайните фази на проекта доктор Башир изрази ужасяващо предположение във връзка с тяхната работа. Преди обаче да успеят да обсъдят по-обстойно тази възможност, екипът беше официално разпуснат. Единствено Емир беше задържан в института, за да обобщи данните от проучванията. Веднага след това членовете на екипа започнаха да умират. Но защо?
Единствен в лабораторията си в Багдад доктор Башир стигна до правилния отговор - всеки от членовете на екипа е бил нает, за да подпомогне създаването на някаква мерзост. Това беше логичното предположение, но Емир Токай нямаше намерение да остава съучастник в това престъпление. Ислямът, в който той вярваше, никога не би позволил онова, което институтът планираше да причини на света. Това бе зло в чистия му вид, а ислямът бе религия на мира. Токай нямаше да позволи на фанатиците да ограбят вярата му, за да постигнат собствените си низки цели.
Единственият проблем беше, че мъртъв нямаше как да докаже каквото и да било. Трябваше да се върне в Турция и да намери убежище при семейството си. Нямаше как да отпътува със самолет или с влак. Беше твърде очебийно и рисковано. Ако успееше да хване автобус до южното пристанище Нараянгандж, можеше да се качи на някой кораб и всичко щеше да се нареди. Но преди това трябваше да свърши още нещо в кабинета си в института.
След като изпрати последния имейл и събра информацията от всички файлове, Емир започна да си проправя път през претъпкания стар град и излезе на една от оживените улици, успоредна на река Дхалесвари. Когато видя идващия автобус, си позволи да повярва, че в крайна сметка може и да успее.
Мислите му скоро бяха прекъснати от профучаващ черен мерцедес, който рязко заби спирачки до него, изпълвайки въздуха с пушек и с миризмата на горена гума. Когато трима маскирани мъже, въоръжени с автомати АК-74, изскочиха от колата и го наобиколиха, той осъзна колко е бил наивен да мисли, че би могъл да се измъкне жив от Бангладеш.
ГЛАВА 6
Вашингтон, окръг Колумбия
Сенаторът демократ от щата Пенсилвания Хелън Ремингтън Кармайкъл гледаше видеофилма за хиляден път, но все още я побиваха тръпки. Не че ненавиждаше насилието. Напротив, премерената употреба на сила за нея беше необходимо средство за опазване на свободата. В този случай обаче образите на нейния телевизионен екран - филмът, който милиони американци гледаха многократно по „Фокс“ и Си Ен Ен, както и мюсюлманите в целия свят по техните телевизионни канали - бяха началото на края за американския президент Джек Рътлидж.