На две пресечки от университета професорът все още не забелязваше крадената тойота, която го следваше. Но това скоро щеше да се промени. Наближавайки едно оживено кръстовище точно преди университетския комплекс, той погледна в огледалото си за обратно виждане и видя как една синя кола ускори, сякаш за да го изпревари, но после внезапно зави надясно и го блъсна.
Случайните очевидци се разпищяха от ужас, виждайки как мотоциклетистът без каска пада на платното и ускоряващата тойота го влачи повече от половин пресечка, преди да пусне обезобразеното му безжизнено тяло на улицата.
На миля и половина от международното летище на Лахор убиецът изостави крадената кола и измина останалото разстояние пеша. Щом се разположи на седалката в първа класа на самолета, той извади едно похабено издание на Корана от горния си вътрешен джоб. След като прочете шепнешком няколко молитви, разгърна задната корица на книгата и измъкна списък с шифровани имена, скрит под окъсаната подвързия. Сега, когато се беше погрижил за учения от Пенджабския университет, му оставаха само още двама.
ГЛАВА 2
36°07’ сев. ш., 41°30’ изт.д.
Северен Ирак
Войниците от Трета мотострелкова бригада „Ароухед “ Втора пехотна дивизия на американската армия бяха прекарали достатъчно време в Ирак, за да свикнат със звука на вражеските куршуми, кънтящи по бронираната повърхност на техния колесен бронетранспортьор „Страйкър“, но откакто бяха дошли в малкото селце Асалаам, на сто и петдесет километра югозападно от Мосул, ги заобикаляше гробна тишина.
Селото бе едно от многото около християнския анклав Мосул, известен със своята религиозна и етническа толерантност. Като цяло мюсюлманите и християните в района живееха в относителна хармония. Всъщност името „Асалаам“ означават на арабски „мир“. Но не местните хора тревожеха членовете на бригадата. На хвърлей камък отвъд границата със Сирия чуждестранните бунтовници представляваха една от най-големите заплахи за тях.
Бяха попадали в достатъчно много засади в Ирак, включително в опустошителна самоубийствена атака на територията на собствената им база, и никой от тях нямаше намерение да се завърне в родината си в нещо по-малко комфортно от самолетна седалка. За чували за трупове не можеше и дума да става.
Лейтенант Кърт Билингс от Кеноша, щата Уисконсин, тъкмо се чудеше защо, по дяволите, не се мярка нищо по пътя, когато се появи главата на командира на челния „Страйкър“:
- Лейтенант, за момента нямаме контакт. Навън няма абсолютно никакво движение. Дори кучета не виждам.
- Сигурно се забавляват в местното медресе - пошегува се радистът.
- Ако е така, все някой би трябвало да остане край селското барбекю - отвърна Билингс. - Бъдете нащрек и си отваряйте очите на четири. Наоколо все е останал някой.
- Казвам ви, сър - повтори командирът на челния бронетранспортьор - навън няма никого. Това място е изоставено.
- Селото не може да се обезлюди за една нощ.
- Възможно е. Намираме се насред нищото. Тези хора не разполагат дори с телефони. А и на кого ще му пука дали са умрели от жажда, или са били гръмнати?
- Все има някакво обяснение за това, че не виждаме никого. Нека да не бързаме - рече Билингс. - Ще направим пълна обиколка на селото и после ще слезем. Ясно?
- Прието, лейтенант - отвърна командирът, чийто бронетранспортьор започна обхода на Асалаам.
За тази задача Билингс беше организирал хората си в два щурмови отряда, всеки от които се състоеше от осем души. Той беше в челната машина на първия отряд, обозначен с кодовото име „Алфа“, а отрядът „Браво“ под командването на сержант Джеймс Русо ги следваше във втория „Страйкър“. Задачата им беше да проверят положението на трима американски християнски хуманитарни служители, които работеха в Асалаам, но не бяха се обаждали в централата си от седмица.
Това беше неблагодарна работа и Билингс не обичаше да извежда подчинените си, за да търсят хора, които въобще нямаха работа в Ирак, нищо че бяха негови сънародници. А и според него терминът „християнски хуманитарен служител“ бе възмутително погрешен. Още не беше срещал сред тях някой, чиято основна цел да е нещо по-различно от това да обръща души в христовата вяра. Вярно, иначе вършеха добра работа и попълваха някои от празнотите, оставяни от по-известните и по-опитни хуманитарни организации, но в крайна сметка си бяха чисто и просто мисионери. На всичко отгоре, същите тези хора притежаваха неземен талант да се забъркват в неприятности. Имаше моменти, в които Билингс се чувстваше повече като спасител край детски басейн, отколкото като войник. Макар и водени от благи намерения, в повечето случаи младите мисионери нямаха нито умения, нито издръжливост и нито някакви зачатъци на здрав разум, за да живеят на място, което все още до голяма степен представляваше военна зона.