Родригес стрелна с озадачен поглед Шлезингър и прошепна:
- Да не би да са се опитали да си направят завеси?
Шлезингър прокара лъча на фенера си по ръба на едно от одеялата и в отговор сви рамене.
- Защо им е било да затъмняват прозорците тук, насред нищото?
- Може би са искали да скрият нещо.
- Или да се скрият от нещо.
Билингс не го беше грижа за какво са одеялата.
- Смъкнете ги - заповяда той. - Да пуснем малко светлина.
Стоукс и Купър пристъпиха към прозорците и започнаха да смъкват одеялата. В стаята нахлу светлина. В този момент Шлезингър погледна нагоре и промълви със задавен глас:
- Мамка му!
Всички заедно вдигнаха очи, за да видят какво е видял. На тавана бяха провесени поне петнайсет разлагащи се трупа.
Купър, най-едрият и най-смел член на отряда, се отдръпна ужасено. Стоукс се прекръсти, а Родригес и Шлезингър инстинктивно вдигнаха оръжията си и ги насочиха напред - назад във въздуха, готови за стрелба.
- Дявол да го вземе, какво е това, лейтенант? - пророни умолително Шлезингър, а в гласа му се долавяше страх.
Билингс нямаше представа. Труповете бяха вързани успоредно на тавана. До този момент дебелите дървени подпори ги бяха скривали от погледите на влезлите в помещението войници. Той понечи да каже нещо, когато по радиостанцията се разнесе пращене, а после и гласът на Русо.
- „Алфа Едно“. Тук „Браво Едно“. Чувате ли ме? Край.
Билингс, чиито очи все още бяха втренчени в страховита гледка над главата му, натисна бутона за предаване и отвърна:
- Тук „Алфа Едно“. Чувам те, Джими. Какво откри?
- Намерихме един човек, лейтенант. Явно е един от старейшините на селото. Изглежда така, сякаш не е ял от седмица, но е жив.
- Къде го намерихте?
- Криеше се зад една от къщите, които претърсихме. Момчетата мислят, че е тършувал за храна.
- Знае ли какво се е случило с останалите селяни?
- Казва, че всички оцелели се крият в джамията. Запътили сме се натам.
- Чакай малко! Оцелели? - повтори Билингс. - Оцелели от какво? И как така се крият в джамията? От какво се крият?
- Точно това се опитвам да проумея. Старецът не спира да повтаря една и съща дума на арабски, която не разбирам.
Билингс даде знак на Родригес и после отново се обади по радиостанцията:
- Каква е думата? Може Родригес да я знае.
Последва пауза, в която Русо приканваше стареца да говори директно по микрофона. И тогава от другата страна долетя напрегнат, дрезгав глас, който звучеше като скърцащи, отдавна несмазани панти:
- Алгул! Алгул! Алгул!
- Чухте ли? - попита Русо, когато старецът се отдръпна от радиостанцията му.
Билингс погледна към Родригес и забеляза как и без това мъртвешки бледото лице на войника постепенно започва да губи всякакъв цвят. Всички бяха покъртени от гледката на привързаните към тавана трупове, но не биваше да губят самообладание.
- Играли ли сте на „Ексбокс“, лейтенант? - промълви Родригес, без да отлепя очи от гротескните фигури, надвиснали над него.
- Не - отговори Билингс, който не разбираше каква е връзката между някаква видеоигра и ситуацията, в която бяха по-паднали.
- „Алгул” е първата дума на арабски, която научих, докато играех на една игра на „Ексбокс“, наречена „Призрачна сила“.
Нетърпелив да чуе отговора, лейтенантът попита припряно:
- И какво означава това, мамка му?
- В свободен превод означава „конска пиявица“ или „кръвосмучещ джин“, но обикновено с това име се свързва женски демон, който живее на гробището и се храни с мъртви бебета. Когато бебетата свършат, се прехвърля върху живите селяни и продължава да се храни, докато не остане жив човек. Чувал съм, че „алгул“ е производна на друга арабска дума, която означава „зомби“ или „хранещ се с жени и деца“. Както и да го наречем, „алгул“ на арабски значи вампир.
Билингс тъкмо се канеше да каже на Майк Родригес, че това са пълни глупости, когато устата на един от привързаните към тавана трупове се отвори и от нея върху войниците се посипа кървава пяна.
Глава 4
Покрайнините на Багдад
Две седмици по-късно
Отначало Скот Харват не можеше да разбере дали е прострелян или не. След ослепителната бяла светлина зрението му бе замъглено и той чуваше единствено оглушителния пулс на кръвта си, която с мълниеносна скорост нахлуваше и се отдръпваше от тъпанчетата на ушите му. Изобщо не беше допускал, че Халид Аломари носи трети пистолет под робата си. Нож, бръснач, може би дори граната, но не и субкомпактен пистолет. Поредното доказателство за отчаяното му безстрашие.