— Салам алейкум! — поздравих аз. — Оглушал ли е Унищожителя на кервани, че не долови стъпките на моите нозе?
При звука на непознатия глас той скочи и пристъпи с няколко бързи крачки към мен. Позна ме и посегна към ятагана.
— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Кой те доведе, чужденецо, от Мурзук до Ел Каср и как приближи, без да сме те видели?
— Дойдох да взема Рахил, дъщерята на Манасе бен Арахаб.
— Тя не е тук. Носиш ли десетте торбички?
— Тя е тук, Баща на убийството и Създател на грабежа, а торбичките са в Мурзук.
— Иди тогава и ги донеси!
— Ба! Ти никога няма да ме пуснеш да си тръгна, защото така свърталището на Кофла ага ще стане известно, а ще наредиш да ме хвърлят от скалите както всички други!
— Кълна се в брадата на пророка, ти право каза, гяур! Предай си оръжията!
— Ще трябва сам да си ги вземеш!
Измъкнах револвера. Той сигурно още не беше виждал такъв малък инструмент.
— Майтапиш ли се с мене? Заклевам ти се в Мохамед и всички свети халифи, сложи оръжията си, иначе ставаш дете на Смъртта!
— А аз ти се заклевам в Иса бен Мериам, когото ние наричаме Исус, синът на Мария, че ще ти раздробя ръката, ако не хвърлиш веднага острието на пода!
— Тогава умри, келб, куче!
Втурна се към мен. Натиснах спусъка… ръката му се смъкна и вдигнатото оръжие падна с дрънчене на земята. Но той незабавно го грабна с лявата и с яростен крясък скочи непосредствено до мен. Дръпнах спусъка за втори път, лявата му ръка също беше улучена и сега той самият рухна.
— Амахл, насам, Али! — извиках.
Верният слуга влезе и се хвърли върху ранения, който се напрегна под прегръдката му като простреляна пантера. Нищо не му помогна. Освободените камилари също притичаха. Беше здраво вързан.
Отново влизахме тържествено в Мурзук. Бяхме взели само Кофла ага, главатаря на разбойниците. Неговите мъже все още се намираха в Ел Каср под охраната на оставените камилари. Войниците на бея щяха да отидат да ги подберат.
Унищожителя на керваните яздеше, здраво вързан на камилата си, между Али и стария храбър шейх ел джемали. Следвахме аз и Рахил, която с прехласнато лице поздравяваше от закрепения на гърба на камилата тахтиреван[32] ханните градини на града. Сегашната ни плячка беше по-ценна от кожата на Абу ел Селселе, която при предишното ни тържествено влизане бе красяла гърба на коня на Али. Той и сега бе не по-малко горд от нашия улов. Когато стигнахме първите къщи, дойде до мен.
— Сихди, виждаш ли фундукиха[33] там до вратата как любопитно зяпа кой ли може да е нашият пленник? Ти си един велик ефенди и талеб, ама твоят слуга Али ел Хакеми бен Аббас бен Ер Руми бен Хафс Омар ен Назафи хвана Кофла ага и го върза, както човек връзва ел дибб, страхливия чакал. Той е един храбър герой и ще поиска от бея да му изплати наградата… ако ти е угодно!