Лийпър го изслуша търпеливо и заяви:
— Да, Уинки Лийпър беше мой баща.
— След безброй сватби и разводи в семейството вие се падате десети или единайсети братовчед на Имелда Мей Ъндърууд. Тя се омъжила за Томас Финмор. Сега е известна като Мей Финмор, майка на малката Ейприл. Прав ли съм, господин Лийпър?
— Не поддържам контакт с роднините си.
— Сигурен съм, че и те се гордеят с вас.
Вратата се отвори и униформеният полицай остави чаша димящо кафе на масичката пред Лийпър. Напитката беше гореща и Лийпър реши да изчака. Слейтър замълча за миг, после продължи:
— Разполагаме с копия на пет писма, които Ейприл ви е изпращала в затвора. Съдържат типичните невинни мисли на едно дете. Тя е изпитвала съжаление към вас и ви е предложила да бъдете приятели. Отговаряхте ли на писмата й?
— Да.
— Колко пъти?
— Не знам. Няколко, предполагам.
— Да не сте дошли в Стратънбърг, за да видите Ейприл?
Най-сетне Лийпър вдигна чашата и отпи от кафето. После бавно отвърна:
— Не съм убеден, че искам да го коментирам.
За пръв път от началото на разпита инспектор Слейтър почувства раздразнение.
— Защо се страхувате от въпроса, господин Лийпър?
— Имам право да мълча. Пише го на този лист хартия. Мога да си тръгна още сега. Запознат съм с правилата.
— Заради Ейприл ли сте тук?
Лийпър отпи друга глътка. В стаята настъпи мълчание. Четиримата полицаи го гледаха втренчено. Той не откъсваше очи от чашата. Накрая заяви:
— Ето каква е ситуацията. Всички искаме нещо. Вие искате момичето. Аз искам сделка.
— Каква сделка, Лийпър? — попита Слейтър.
— Само допреди малко ме наричахте „господин Лийпър“. Да не ви ядосах, инспекторе? Ако е така, наистина съжалявам. А сега чуйте предложението ми. Ясно ми е, че ще отида отново зад решетките, но ми омръзна от Калифорния. Затворите там са ужасни. Претъпкани са с хора, навсякъде дебнат банди. Насилието е непоносимо. Храната също. Разбирате ли ме, инспектор Слейтър?
Слейтър никога не бе влизал в затвор, но за да ускори нещата, каза:
— Да.
— Искам да излежа присъдата си тук, където пандизът не е толкова гаден. Знам го, защото имах възможността да го разуча добре.
— Къде е момичето, Лийпър? — попита Слейтър. — Ако си я отвлякъл, ще ти дадат нова доживотна присъда. Ако си я убил, ще те екзекутират.
— Защо бих наранил малката си братовчедка?
— Къде е тя, Лийпър?
Лийпър отпи голяма глътка кафе, скръсти ръце на гърдите и се ухили на Слейтър. Минаха секунди.
— Играеш си с нас, Лийпър — намеси се инспектор Капшоу.
— Може би да, може би не. Предвидили ли сте възнаграждение за Ейприл?
— Дори и да е така, ти няма да го получиш — заяви Слейтър.
— Защо не? Срещу определена сума ще ви заведа при момичето.
— Не става по този начин.
— За петдесет хиляди долара Ейприл е ваша.
— Какво ще правиш с толкова много пари, Лийпър? — попита Слейтър. — И бездруго ще прекараш остатъка от живота си зад решетките.
— Мангизите са доста полезно нещо в пандиза. Ако ми осигурите възнаграждението, и ме преместите в местния затвор, ще се споразумеем.
— По-глупав си, отколкото очаквах — подразни се Слейтър.
Капшоу добави:
— А ние вече те смятахме за глупав, преди да започнем разпита.
— Стига, момчета. Няма да стигнете доникъде. Сключихме ли сделка?
— Не, Лийпър — отговори Слейтър.
— Много жалко.
— Вместо сделка ще ти обещая нещо. Ако само и с пръст си докоснал момичето, ще те преследвам до гроб.
Лийпър избухна в смях и отвърна:
— Доста се забавлявам, когато ченгета ме заплашват. Всичко свърши, приятели. Няма да кажа нито дума повече.
— Къде е момичето, Лийпър? — попита Капшоу.
Затворникът се ухили и поклати глава.
8
Тео предпочете да не остава в училище след часовете, за да гледа футболния мач на момичетата. Самият той не играеше футбол. Всъщност нямаше и друг избор. Имаше астма и не можеше да участва в подобни дейности. Дори и без болестта обаче Тео се съмняваше, че някога би избрал този спорт. Като шестгодишен, още преди астмата, бе започнал да ходи на тренировки, но скоро се отказа. Когато беше на девет, припадна на трета база по време на бейзболен мач. Така приключи кратката му кариера в отборните спортове и той се запали по голфа.