Господин Маунт обичаше футбола. Беше играл в колежа и определено бе по-благосклонен към децата, които присъстваха на мачовете. В тяхното училище съществуваше неписаното правило, че момичетата викат за момчетата и обратно. Всеки друг път Тео би наблюдавал с удоволствие мача от трибуните. Обикновено не следеше много внимателно самата игра. Вместо това не спираше да оглежда двайсет и двете момичета на полето и резервните скамейки. Но не и днес. Сега той искаше да се качи на колелото и да раздава флайъри със снимката на Ейприл. Трябваше да направи нещо, за да помогне на приятелката си.
Денят беше напълно неподходящ за всякакви спортове. Децата в Стратънбърг бяха разсеяни. Играчите и феновете нямаха необходимата енергия. Дори противниковият отбор от Елксбърг — градче на шейсетина километра от там — не можеше да се съсредоточи. Десет минути след началото на мача над сградата прелетя хеликоптер. Момичетата на полето замръзнаха на място и вдигнаха разтревожено очи.
Както се очакваше, господин Маунт постепенно се приближи до група жени. Напоследък се носеше слух, че той е хвърлил око на госпожица Хайлендър, красивата преподавателка по математика, която бе завършила колеж само преди две години. Всяко момче в седми и осми клас въздишаше тайно по нея. Класният ръководител на Тео също не оставаше безразличен. Беше в средата на трийсетте, необвързан, и децата го смятаха за най-готиния учител. Шестнайсетте момчета в класа му постоянно го насърчаваха да покани на среща госпожица Хайлендър.
Когато господин Маунт предприе решителния ход, Тео последва примера му. Той правилно предположи, че вниманието на преподавателя скоро ще бъде съсредоточено на друго място; беше настъпил моментът да се измъкне незабелязано. Тео и трима негови приятели напуснаха игрището и се качиха на колелата си. Днес групата им беше в намален състав. Предишния ден в търсенето на Ейприл бяха участвали твърде много деца с различни мнения. Този път момчетата не искаха да се набиват на очи и да дават излишни обяснения на полицаите. А и в сегашната акция, организирана от Тео и Уди, се бяха включили доста по-малко доброволци. Не всички съученици на Тео споделяха ентусиазма му. Те се притесняваха за Ейприл, но повечето смятаха, че група деца на колела едва ли ще постигнат особен резултат. Полицията разполагаше със специални отряди, хеликоптери, кучета и безкрайни човешки ресурси. Ако властите не можеха да открият Ейприл, издирването й беше безсмислено.
Тео, Уди, Арън и Чейс се върнаха в „Делмонт“ и обиколиха улиците, за да се уверят, че полицията не дебне наоколо. След като не забелязаха никого, четиримата започнаха да раздават флайъри и да ги лепят по свободните стълбове. Претърсиха няколко празни сгради и апартаменти, преровиха една обрасла канавка и провериха района под два моста. Момчетата напредваха бързо, но бяха прекъснати от по-големия брат на Уди, който му се обади по телефона. Уди спря на място, заслуша се внимателно и докладва на останалите:
— Намерили са нещо в реката.
— Какво?
— Не знам, но брат ми следи полицейските честоти. Според него са претоварени от съобщения. Всички ченгета са се насочили натам.
Без да се колебае, Тео заяви:
— Да тръгваме.
Те се качиха на колелата и с бясна скорост напуснаха „Делмонт“. Минаха покрай колежа „Стратън“, влязоха в центъра и наближиха източния край на Мейн стрийт. Там забелязаха множество патрулни коли и десетки униформени полицаи. Улицата беше блокирана, а районът под моста — отцепен. Въздухът бе натежал от напрежение. Наоколо се чуваше оглушителният шум на два хеликоптера, които кръжаха над реката. Продавачи и клиенти стояха пред магазините и наблюдаваха с любопитство случващото се. Полицията пренасочваше движението в обратната посока.
Изведнъж до момчетата спря полицейска кола. Шофьорът свали стъклото и изръмжа:
— Какви ги вършите тук, хлапета?
Те разпознаха полицай Бард.
— Просто обикаляме с колелата — обясни Тео. — Не нарушаваме закона.
— Не се прави на остроумен, Буун. Ако видя, че се навъртате около реката, ще ви вкарам в ареста. Заклевам се.
На Тео му хрумнаха няколко доста оригинални отговора, но той не искаше да си навлича неприятности. Ето защо стисна зъби и любезно отвърна:
— Да, сър.
Бард се усмихна самодоволно и продължи с колата към моста.