Всички чакаха Тео в библиотеката. На големия плосък екран се излъчваха местните новини. Родителите му и Елза не откъсваха очи от телевизора. Марсела прегърна сина си, когато той влезе при тях. Същото направи и Елза. Тео седна между двете жени. Те го потупаха по коляното, сякаш току-що бе оцелял в критична ситуация. В новините се говореше единствено за намереното тяло и транспортирането му до градската морга, където властите щяха да направят необходимите изследвания. Репортерката не беше сигурна какво точно ще се случи в моргата. Освен това не бе успяла да намери свидетели, които да интервюира, и бе принудена да запълва времето с празни приказки.
Тео понечи да сподели с останалите, че е наблюдавал отблизо акцията край реката, но реши да не усложнява допълнително ситуацията.
Репортерката изтъкна, че полицията работи с инспектори от щатската криминална лаборатория, и изрази надеждата, че ще научи нещо повече в близките часове.
— Горкото момиче! — възкликна Елза.
— Защо го казваш? — попита Тео.
— Моля?
— Откъде си сигурна, че е Ейприл? Никой не е потвърдил нейната самоличност. Все още не знаем нищо, нали?
Възрастните се спогледаха. Двете жени отново потупаха Тео по коляното.
— Тео е прав — намеси се господин Буун, но той просто искаше да успокои сина си.
На екрана за пореден път се появи снимката на Джак Лийпър. Един глас зад кадър запозна зрителите с подробности около живота му. Когато стана ясно, че за момента няма нищо ново, Тео и родителите му изгубиха интерес. Господин Буун заспа. Госпожа Буун отиде при своята клиентка, която я чакаше във фоайето. Елза трябваше да се обади по телефона.
Тео отиде в кабинета си в задната част на кантората. Джъдж го последва. Момчето гали дълго време кучето по главата, като не спираше да му говори. И двамата се почувстваха по-добре. Тео качи краката си на бюрото и се огледа. После прикова очи в любимата си рисунка на стената. Представляваше красив портрет на младия Теодор Буун като адвокат, облечен с костюм и вратовръзка. Над главата му летеше съдийско чукче, а съдебните заседатели се заливаха от смях. Отдолу пишеше: „Възражението се отхвърля!“. В долния десен ъгъл художникът бе поставил името си: Ейприл Финмор. Тео бе получил рисунката като подарък за последния си рожден ден.
Нима артистичната й кариера бе свършила, преди дори да започне? Нима тринайсетгодишната Ейприл наистина бе отвлечена и убита само защото родителите й не се бяха погрижили за нея? Ръцете на Тео затрепериха. Устата му беше пресъхнала. Той заключи вратата, приближи се до рисунката и докосна името на Ейприл. После рухна на пода и се разплака неутешимо. Джъдж лежеше до него и го наблюдаваше с тъжни очи.
9
Измина цял час и навън започна да се смрачава. Тео седеше зад малкото си бюро — всъщност сгъваема маса — отрупано с типичните за един адвокат вещи: бележник, миниатюрен цифров часовник, няколко евтини химикалки и дървена табелка с неговото име. Беше разтворил учебника си по алгебра и го гледаше втренчено, неспособен да се концентрира върху думите или да прелисти страниците. Тетрадката му също беше недокосната.
Не спираше да мисли за Ейприл и ужасяващия миг, в който полицаите я бяха извадили от мътните води на река Янси. Не бе видял самото тяло, но униформените мъже и гмуркачите ожесточено се опитваха да измъкнат нещо на сушата. Явно ставаше дума за труп. Мъртвец. Защо иначе биха предприели подобна акция? През последната година в Стратънбърг нямаше друг случай на изчезнал човек. В категорията попадаше само Ейприл и Тео не се съмняваше, че е мъртва. Отвлечена, убита и хвърлена в реката от Джак Лийпър.
Той чакаше с нетърпение процеса срещу Лийпър. Надяваше се, че делото ще започне скоро в окръжния съд, на няколко преки от кантората. Не смяташе да изпуска нито секунда от него, дори и ако се налагаше да отсъства от училище. Сигурно щяха да го призоват като свидетел. Тео не знаеше какво би заявил тогава, но беше готов на всичко, за да изпрати Лийпър завинаги зад решетките. Мечтаеше за звездния миг, в който щеше да влезе в претъпканата съдебна зала, да сложи ръка на Библията и да се закълне, че ще говори само истината. Представяше си как сяда на свидетелското място, усмихва се на съдия Хенри Гантри и оглежда самоуверено любопитните заседатели. После се обръща към огромната публика в залата и приковава безстрашно очи в отвратителното лице на Джак Лийпър. Тази мисъл му се струваше все по-привлекателна. Имаше голяма вероятност Тео да е бил последният човек, с когото жертвата е разговаряла преди отвличането. Той можеше да свидетелства, че Ейприл се е страхувала, защото е живяла съвсем сама. Ключовият въпрос по време на делото щеше да бъде проникването на похитителя в къщата. Как бе успял да нахлуе вътре? Навярно единствено Тео знаеше, че Ейприл бе заключила всички врати и прозорци. От уплаха тя дори беше подпряла дръжките на бравите със столове. На мястото липсваха следи от влизане с взлом. Следователно Ейприл бе познавала своя похитител. Джак Лийпър не й бе чужд. По някакъв начин избягалият затворник я бе убедил да му отвори вратата.