Докато разсъждаваше върху последния разговор с Ейприл, Тео си даде сметка, че обвинението несъмнено ще го призове като свидетел. Очите му се насълзиха. Гърлото му беше свито и стомахът го болеше. Той се нуждаеше от компанията на друг човек. Елза, Дороти и Винс си бяха отишли за деня. Майка му седеше в кабинета си с поредната клиентка, а баща му приключваше важна сделка на горния етаж. Тео се изправи, прескочи Джъдж и погледна рисунката на Ейприл. После отново докосна името й.
Тео и Ейприл се бяха срещнали още в детската градина, но той нямаше представа как точно са се запознали. При четиригодишните обикновено липсват официалности — те просто попадат на едно и също място и започват да си играят. По-късно, в училище, двамата бяха в класа на госпожа Сансинг. На третата година, когато естествените процеси си казаха своето, момчетата спряха да се интересуват от момичетата и обратно. Тео смътно си спомняше, че Ейприл бе заминала някъде за известно време. Тогава бе забравил за нея, подобно на повечето други деца. Но в паметта му ясно изникваше мигът на нейното завръщане. Случи се в шести клас, в един от часовете на господин Ханкок. От първия учебен ден бяха минали две седмици. Вратата изведнъж се отвори и Ейприл влезе при тях, придружавана от заместник-директора. Мъжът я представи и обясни, че семейството й току-що се е преместило обратно в Стратънбърг. Ейприл се смути от цялото внимание. Когато седна на чина до Тео, тя го погледна и каза:
— Здравей, Тео.
Той се усмихна, без да успее да отговори.
Голяма част от учениците я помнеха. Въпреки че беше тиха и срамежлива, Ейприл лесно възобнови приятелството си с момичетата. Не се радваше на особена популярност, тъй като не се стремеше към такава. Но децата я харесваха, защото беше добронамерена и по-зряла от останалите. Някои я смятаха за странна. Тя се обличаше като момче и подстригваше косата си много късо. Не се увличаше по спорта, телевизията и интернет. Вместо това предпочиташе да рисува и да чете книги. Непрекъснато повтаряше, че иска да се премести в Париж или Санта Фе и да стане художничка. Ейприл обичаше модерното изкуство. Всички бяха изумени от познанията й в тази област.
Скоро плъзнаха слухове за необикновеното й семейство. Учениците обсъждаха странния факт, че майката на Ейприл е нарекла децата си на различни месеци от годината. Говореше се, че тя разнася козе сирене из града, а съпругът й рядко се появява вкъщи. В шести и седми клас Ейприл съвсем се затвори в себе си. Почти не вземаше участие в дискусиите и неведнъж отсъстваше от часовете.
Когато хормоните се разбудиха и бариерата между половете изчезна, сред момчетата стана модерно да си имат гаджета. Те ухажваха по-красивите и популярни момичета, но не и Ейприл, която не се интересуваше от подобни неща и не умееше да флиртува. Беше дистанцирана и често потъваше в своя собствен свят. Тео я харесваше, но не смееше да предприеме решителния ход. Не знаеше как да действа, а и Ейприл му се струваше недостижима.
Случи се в часа по физическо възпитание, в един студен февруарски следобед. Две групи седмокласници току-що бяха започнали мъчителните упражнения под командата на господин Барт Тайлър — младия учител, който се държеше така, сякаш обучаваше отряд морски пехотинци. Децата тъкмо приключваха със серия изтощителни спринтове, когато Тео изведнъж усети, че се задъхва. Изтича до раницата си в ъгъла, извади инхалатора и вдиша няколко пъти от лекарството. Налагаше му се да го прави често и макар съучениците му да разбираха, Тео винаги се смущаваше. Всъщност той беше извинен от часовете по физическо, но все пак настояваше да ги посещава.
Господин Тайлър прояви загриженост и го заведе до една пейка на трибуните. А Тео потъна в земята от срам. Докато учителят се отдалечаваше и надуваше свирката си, Ейприл Финмор се отдели от групата и седна до Тео.
— Добре ли си? — попита тя.