— Да, всичко е наред — отвърна той и си помисли, че астмата си има своите предимства.
Ейприл сложи ръка на коляното му и го погледна разтревожено.
В този миг някой изкрещя:
— Ейприл! Какво правиш?
Беше господин Тайлър.
Тя се обърна и хладнокръвно отговори:
— Нуждая се от почивка.
— Така ли? Не си спомням да съм ти позволил. Връщай се при останалите.
— Казах, че се нуждая от почивка — повтори невъзмутимо Ейприл.
Учителят замълча за миг, след което добави:
— И защо?
— Защото страдам от астма. Също като Тео.
Присъстващите не бяха сигурни дали Ейприл казва истината, но никой, особено господин Тайлър, не искаше да я разпитва повече.
— Добре, добре — заяви той накрая и наду свирката.
За пръв път в своя кратък живот Тео се зарадва на болестта си.
Двамата продължиха да седят на трибуните до края на часа. Наблюдаваха как съучениците им се потят и измъчват, кикотеха се на по-тромавите и се подиграваха на господин Тайлър. Одумваха децата, които не харесваха особено, и обсъждаха различни теми от ежедневието. Същата вечер станаха приятели във Фейсбук.
Тео се стресна от внезапното чукане на вратата. После чу гласа на баща си.
— Отвори, Тео.
Той скочи бързо от стола и отключи.
— Добре ли си? — поинтересува се господин Буун.
— Да, татко.
— В кантората току-що дойдоха двама полицаи. Настояват да те разпитат.
Тео беше прекалено объркан, за да каже нещо.
— Не знам какво точно искат — добави баща му. — Може би просто събират информация за Ейприл. Чакат ни в библиотеката. С майка ти също ще присъстваме.
— Ами хубаво.
Инспекторите Слейтър и Капшоу стояха в библиотеката и разговаряха сериозно с госпожа Буун, когато Тео влезе при тях и ги поздрави. Всички седнаха. Тео бе подкрепен от един родител/адвокат от всяка страна. Полицаите се бяха настанили срещу тях. Както винаги Слейтър взе думата, а Капшоу започна да си води бележки.
— Съжаляваме за внезапната ни поява — заяви Слейтър, — но вероятно сте чули, че днес следобед в реката беше намерен труп.
Тео и родителите му кимнаха. Той нямаше да си признае, че е наблюдавал отблизо полицейската акция. Не смяташе да издава повече от необходимото.
Слейтър продължи:
— В момента колегите от криминалната лаборатория се опитват да установят самоличността на трупа. Не е много лесно, тъй като тялото е в напреднал стадий на разложение.
Тежестта в гърдите на Тео стана непоносима. Той усети как гърлото му се свива от болка и едва успя да потисне сълзите си. Нима инспекторът наистина говореше за Ейприл? Тео искаше да си отиде вкъщи и да се заключи в стаята си. Копнееше да се отпусне на леглото, да потъне в дълбок сън и да се събуди след година.
— Срещнахме се с майката на момичето — допълни тихо Слейтър с търпелив и състрадателен глас. — Тя твърди, че ти си най-добрият приятел на Ейприл. Доколкото разбрах, двамата сте прекарвали доста време заедно. Така ли е?
Тео кимна безмълвно.
Слейтър се втренчи в Капшоу. Той отвърна на погледа му, но не спря да пише в бележника си.
— Тео, интересува ни с какво е била облечена Ейприл, преди да изчезне — заяви Слейтър.
— Върху трупа бяха открити останки от дрехи — уточни Капшоу. — Информацията ще ни помогне да идентифицираме тялото.
Слейтър отново взе думата.
— С майката на Ейприл направихме опис на гардероба й. Според нея ти си дал на дъщеря й някои неща. Например едно бейзболно яке.
Тео преглътна тежко и се опита да събере мислите си.
— Да, сър. Миналата година подарих на Ейприл яке и шапка на отбора „Туинс“.
Капшоу си водеше ожесточено бележки.
— Можеш ли да опишеш якето? — попита Слейтър.
Тео сви рамене и отвърна:
— Разбира се. Беше тъмносиньо, с червени кантове. Цветовете на Минесота. На гърба имаше надпис „Туинс“ с червено-бели букви.
— А материята? Кожа, плат, памук, синтетика?
— Не знам, вероятно синтетика. Мисля, че подплатата беше памучна, но не съм сигурен.
Двамата инспектори си размениха мрачни погледи.
— Ще ни кажеш ли защо си й го подарил? — попита Слейтър.
— Естествено. Спечелих го в една онлайн игра на страницата на „Туинс“. Тъй като вече си бях купил две-три якета на отбора, реших да го дам на Ейприл. Беше детско, размер „М“, и не ми ставаше.