— Здравей — каза Тео.
Беше изненадан, че чичо му е буден толкова рано. Обикновено обичаше да си поспива.
— Тео, обажда се Айк. Добро утро.
— Добро утро, Айк.
Въпреки че беше в началото на шейсетте, Айк настояваше Тео да се обръща към него на малко име. Не искаше да му вика „чичо“. Айк беше сложен човек.
— Кога ще отидеш на училище?
— След трийсет минути.
— Имаш ли време да се отбиеш при мен? Научих някои интересни клюки. Само аз ги знам.
Според семейния ритуал Тео трябваше да посещава чичо си всеки понеделник следобед. Срещите им траеха около половин час и невинаги бяха приятни. Айк обожаваше да го разпитва за оценките, домашните и бъдещите му планове. Тео се отегчаваше от тези въпроси. Айк често го наставляваше. Собствените му деца бяха големи и живееха далеч от дома, а Тео беше единственият му племенник. Сега той се чудеше защо Айк държи да го види в петък сутринта.
— Разбира се — заяви Тео.
— Побързай и не казвай на никого.
— Дадено, Айк.
Тео затвори и си помисли колко странна е цялата ситуация. Но в момента нямаше време за повече разсъждения, а и мозъкът му беше достатъчно претоварен с друга информация. Джъдж започна да дращи по вратата, привлечен от миризмата на наденички.
Пет пъти седмично Уудс Буун закусваше в едно кафене в центъра на града. Там се виждаше с група колеги адвокати точно в седем часа. Ето защо Тео рядко виждаше баща си сутрин. Когато слезе в кухнята, майка му го целуна по бузата. Тя все още беше по халат. Двамата се поздравиха и си разказаха как са спали миналата нощ. Когато не се налагаше да се явява в съда, госпожа Буун прекарваше петъчната сутрин в козметични процедури. Ходеше на фризьор, маникюр и педикюр. Като професионалист, обръщаше огромно внимание на външния си вид. За разлика от нея съпругът й беше доста небрежен.
— Няма новини за Ейприл — отбеляза госпожа Буун.
Малкият телевизор до микровълновата печка не беше включен.
— Това какво означава? — попита Тео и седна.
Джъдж стоеше до фурната, възможно най-близо до наденичките.
— Нищо, поне засега — отвърна майка му.
Тя сложи една чиния пред Тео, като нареди отгоре купчина палачинки и няколко наденички. После му сипа чаша мляко.
— Благодаря, мамо. Мирише страхотно. А за Джъдж има ли закуска?
— Разбира се — заяви госпожа Буун и постави чинийка пред кучето.
За него също бяха предвидени палачинки и наденички.
— Хайде, започвай.
Тя седна, огледа обилната закуска на масата и отпи от кафето си. Тео се нахвърли върху апетитната храна. След няколко хапки каза:
— Много е вкусно, мамо.
— Прецених, че се нуждаеш от допълнителна енергия.
— Благодаря ти.
След като го наблюдава известно време, Марсела Буун попита:
— Добре ли си, Тео? Случилото се е ужасно. Как се справяш със ситуацията?
Беше му по-лесно да дъвче, отколкото да говори. Не знаеше какво да каже. Как можеш да опишеш емоциите си, когато твоя близка приятелка е отвлечена и вероятно захвърлена в реката? Как изразяваш мъката си от факта, че същата тази приятелка е била изоставена от странните си родители и никога не е имала късмет в живота?
Тео продължи да дъвче. Тъй като трябваше да отвърне на въпроса, промърмори:
— Всичко е наред, мамо.
Последното не беше истина, но в момента му се струваше непосилно да сподели чувствата си.
— Искаш ли да го обсъдим?
Любимият му въпрос. Тео поклати глава и заяви:
— Не, мамо. Така само ще влошим нещата.
Тя се усмихна.
— Разбирам.
Петнайсет минути по-късно Тео се качи на колелото, погали Джъдж по главата и се сбогува с него. Профуча по алеята пред къщата и излезе на Малард Лейн.
Айк бе започнал да работи като адвокат дълго преди раждането на Тео. Той бе основал фирмата „Буун и Буун“ заедно с родителите му. В началото тримата юристи се разбирали добре и кантората процъфтявала, но впоследствие Айк допуснал сериозна грешка. Каквото и да се бе случило, Уудс и Марсела Буун не го обсъждаха пред Тео. Отраснал в семейството на адвокати, Тео беше доста любопитен. В продължение на няколко години се бе опитвал да разплете мистерията около Айк, но без особен успех. Уудс отговаряше на настоятелните му въпроси с острия коментар: „Ще чуеш историята, когато пораснеш“. Марсела обикновено казваше нещо от рода на: „Някой ден ще научиш всичко от баща ти“.