— Аз съм само на тринайсет, Айк.
— Да. Както и да е. Инцидентът станал в Руузбърг. Една нощ някакъв престъпник на име Бейтс инсценирал собствената си смърт. Нападнал непознат мъж, стоварил го на земята и го набутал в кадилака си. После зарязал колата в близката канавка и я запалил. Когато пристигнали на място, полицаите и пожарникарите заварили кадилака в пламъци. Намерили купчина пепел и решили, че това са тленните останки на Бейтс. След погребението съпругата му получила парите от неговата застраховка. Господин Бейтс бил забравен до мига, в който полицията го арестувала пред някакъв бар в Монтана. Докарали го тук и го изправили пред съда. Той пледирал „виновен“. Така и не станало ясно кой е човекът, изгорял в колата. Бейтс твърдял, че не го познава. Просто го качил на автостоп въпросната нощ. Три часа по-късно мъжът се превърнал в пепел. Горкият нещастник бил попаднал на грешната кола. Бейтс получил доживотна присъда.
— Накъде биеш, Айк?
— Искам да кажа, скъпи Тео, че едва ли ще научим кой е трупът от реката. Съществува един особен тип хора: аутсайдери и бездомници, които обитават подземния свят. Те нямат име или лице; местят се от град на град, качват се на влакове, пътуват на стоп, спят в гората и под мостовете. Отдавна не са част от обществото, а понякога им се случват кошмарни неща. Живеят в ужасни условия и ние рядко ги виждаме, защото те държат да останат незабелязани. Трупът, намерен от ченгетата, едва ли ще бъде идентифициран. Но това не е важното в случая. Добрата новина е, че жертвата не е Ейприл.
— Благодаря ти, Айк. Не знам какво друго да кажа.
— Бях убеден, че ще се зарадваш.
— Така е, Айк. Страшно се притеснявах.
— Ейприл да не ти е гадже?
— Не, просто сме близки приятели. Ейприл произхожда от странно семейство. Аз съм от малкото деца, на които се доверява.
— Може само да е щастлива, че има приятел като теб, Тео.
— Благодаря.
Айк се отпусна и облегна краката си на бюрото. Носеше сандали с яркочервени чорапи. Той отпи от кафето и се усмихна на Тео.
— Какво знаеш за баща й?
Тео сви рамене. Не беше сигурен какво да отговори.
— Срещал съм го веднъж в дома на Ейприл. Преди няколко години майка й организира тържество за рождения й ден. За съжаление повечето гости не дойдоха. Родителите им не смееха да ги пуснат в къщата на семейство Финмор. Аз бях там с още три деца. Баща й също присъстваше. Беше с дълга коса и брада. Като че ли се чувстваше некомфортно в нашата компания. Ейприл ми е разказвала много за техните отношения. Господин Финмор често не си е вкъщи, но тя е по-доволна, когато го няма. Той свири на китара и пише песни, доста посредствени според нея. Все още си мечтае за бляскава музикална кариера.
— Познавам го — каза самодоволно Айк. — Или по-скоро съм чувал някои неща.
— Откъде? — попита Тео, който изобщо не беше изненадан от факта, че Айк разполага с информация за толкова странен човек.
— Един мой приятел свири понякога с него. Твърди, че Финмор е пълна отрепка. Прекарвал доста време с група застаряващи безделници. Ходели заедно на турнета и изнасяли концерти по барове и студентски клубове. Предполагам, че вземат наркотици.
— Не бих се учудил. Ейприл ми спомена, че веднъж баща й отсъствал цял месец. Той непрекъснато се кара със съпругата си. Семейството им е доста нещастно.
Айк бавно стана и отиде до уредбата, вградена в етажерката за книги. Натисна едно копче и от колоните се разнесе тиха фолклорна музика. След като усили звука, добави:
— Ако питаш мен, полицията трябва да провери господин Финмор. Вероятно той е отвлякъл приятелката ти.
— Не съм убеден, че би тръгнала с него. Ейприл не го харесва и никога не би му се доверила.
— Защо не се е опитала да се свърже с теб? Няма ли телефон или лаптоп? Нали всички деца киснат в интернет?
— Лаптопът беше открит в стаята й, а нейните родители така и не пожелаха да й купят джиесем. Ейприл ми каза, че баща й мрази мобилните телефони и също не използва такъв. Не иска хората да го намират, когато е далеч от дома. Сигурен съм, че тя щеше да ми се обади при първа възможност. Навярно похитителят не й позволява да го направи.
Айк седна отново и погледна бележника на бюрото си. Тео трябваше да тръгва за училище, което се намираше на десет минути оттам с колело, ако минеше по прекия маршрут.
— Ще се постарая да науча повече за бащата — заяви Айк. — Звънни ми се след часовете.
— Благодаря ти, Айк. Добрите новини за Ейприл са строго секретни, нали?