— Защо? Само след час полицията ще излезе с официално изявление. Според мен беше хубаво да съобщят на хората още снощи. Но за съжаление те обичат да свикват пресконференции и да драматизират нещата. Не ме интересува на кого ще кажеш. Всички имат право да знаят.
— Страхотно. Ще се обадя на мама на път за училище.
12
Петнайсет минути по-късно господин Маунт успя да въдвори ред в класа по-бързо от обикновено. Момчетата бяха угрижени. Из града се носеха безброй слухове, но до момента никой от тях не беше потвърден. Учителят се обърна към тях и заяви със сериозен тон:
— Господа, Тео разполага с важна информация за изчезването на Ейприл.
Тео се изправи бавно и застана пред класа. Един от любимите му адвокати в Стратънбърг беше Джеси Мийлбанк. Когато той се явяваше в съдебната зала, Тео не изпускаше и миг от случващото се. Миналото лято в града бе разгледано сложно дело, в което господин Мийлбанк осъди една железопътна компания за смъртта на млада жена. Тео присъства на всичките заседания, които продължиха девет дни. Беше много впечатлен. Обожаваше държанието на господин Мийлбанк в съдебната зала. Той се движеше грациозно, но целенасочено. Никога не бързаше, но и не си пропиляваше времето. Преди да започне да говори, адвокатът приковаваше очи в свидетеля, съдията или заседателите и правеше тържествена пауза. Пледоариите му звучаха приятелски и небрежно, но всъщност всяка дума, фраза и сричка беше на мястото си. Хората слушаха Джеси Мийлбанк и той рядко губеше дело. Понякога, когато оставаше насаме в спалнята или кабинета си (и заключваше вратата), Тео се обръщаше към въображаемите заседатели по някое вълнуващо дело. Тогава винаги имитираше господин Мийлбанк.
Тео си пое въздух и когато в класната стая настана пълна тишина, заяви:
— Както знаем, вчера полицията извади труп от реката. По новините непрекъснато се говореше за случилото се и репортерите предполагаха, че тялото е на Ейприл Финмор.
Тео замълча драматично и погледна някои от момчетата в очите.
— Днес обаче научих от достоверен източник, че жертвата не е Ейприл, а мъж, висок метър и седемдесет. Бедният човек е прекарал доста време във водата. Трупът е в напреднал стадий на разложение.
По лицата на учениците засияха усмивки. Чуха се дори ръкопляскания. Тъй като Тео познаваше всеки адвокат, съдия и полицай в града, неговите приятели му гласуваха огромно доверие — поне когато се отнасяше за подобни теми. Той не беше експерт в области като химия, музика или Гражданската война, а и не проявяваше такива претенции. Щом обаче станеше дума за закони, съдилища и наказателната система, Тео определено имаше какво да каже.
— В девет часа тази сутрин — продължи той — полицията ще направи официално изявление пред медиите. Новините наистина са добри, но до момента Ейприл не е открита. Следите по случая са оскъдни.
— А Джак Лийпър? — попита Арън.
— Още е заподозрян, но не иска да съдейства.
Изведнъж момчетата станаха по-общителни. Започнаха да задават на Тео всякакви въпроси, на които той не можеше да отговори, и да обсъждат разпалено новината. Звънецът удари, те тръгнаха за следващия си час, а господин Маунт отиде при директорката, за да сподели с нея развоя на събитията. Вестта плъзна като горски пожар сред учителите, след което обхвана коридорите, класните стаи и тоалетните.
Малко преди девет часа директорката, госпожа Гладуел, прекъсна часовете с едно съобщение по вътрешната уредба. Всички осмокласници трябваше да се явят в голямата зала за поредната непланувана среща. Тя ги бе събрала там и предишния ден, когато се бе опитала да успокои страховете им.
Докато децата се стичаха към залата, двама служители на училището донесоха огромен телевизор. Госпожа Гладуел подкани присъстващите да заемат места и заяви:
— Моля за внимание!
Директорката беше известна с навика си да разтяга думата „моля“ така, че тя звучеше по-скоро като „моооля“. Учениците, особено момчетата, често я имитираха в междучасията. Изведнъж на екрана зад нея се появи сутрешният блок на телевизията. Госпожа Гладуел добави:
— В девет часа полицията ще направи важно изявление по случая с Ейприл Финмор. Мислех си, че ще е чудесно да го чуем заедно и да се насладим на момента. Моооля, без въпроси.
Госпожа Гладуел погледна часовника си и се обърна към телевизора.
— Нека превключим на „Канал двайсет и осем“ — каза тя на секретарката.