В този момент някой натисна дръжката на вратата. Тео долепи телефона до ухото си, сякаш бе потънал в сериозен разговор. Господин Маунт се приближи, погледна го въпросително и прошепна:
— Всичко наред ли е?
Тео се усмихна и кимна, все едно бе успял да се свърже с полицията и вече получаваше необходимата информация. Господин Маунт го остави сам.
Тео разполагаше със следните варианти: 1) да изчезне и да се скрие; 2) да предотврати катастрофата, като каже, че пресконференцията се отлага; или 3) да се придържа към досегашния план и да се надява на някакво чудо. Представи си как хвърля камъни по Айк, стисна зъби и отвори вратата. Всички се обърнаха към него. Госпожа Гладуел го нападна с думите:
— Какво става, Тео?
Директорката вдигна вежди, а очите й проблеснаха от гняв.
— Ще започне съвсем скоро — обясни той.
— С кого говори? — попита го директно господин Маунт.
— В момента отстраняват технически проблем — отвърна Тео. — Само още две-три минути.
Господин Маунт се намръщи. Очевидно не му вярваше. Тео бързо зае мястото си и се опита да се изолира от останалите. Концентрира се върху екрана, където едно куче стискаше четки за рисуване между зъбите си и разпръскваше боя по бяло платно. Водещият се заливаше от смях. Хайде, помисли си Тео. Някой няма ли да ме спаси? Часът беше 9:35.
— Ей, Тео, ще ни кажеш ли и други интересни клюки? — извика Арън и децата наоколо се закикотиха.
— Поне ни освободиха от часа — заяви Тео.
Минаха още десет минути. Рисуващото куче бе сменено от дебел готвач, който построи пирамида от гъби и едва не се разплака, когато тя се срути на земята. Госпожа Гладуел застана пред телевизора, втренчи се сърдито в Тео и обяви:
— Време е да се връщате в класните стаи.
В този миг на екрана се появи огромен надпис: „Важни новини“. Секретарката усили звука и директорката се премести встрани. Тео въздъхна с облекчение и благодари на Бог за чудото.
Шефът на полицията стоеше зад висока катедра. Зад гърба му се бяха наредили няколко униформени мъже. В десния ъгъл се виждаше инспектор Слейтър, облечен със сако и вратовръзка. Всички изглеждаха уморени.
Шефът започна да чете от бележките си. Те съдържаха информацията, предоставена на Тео два часа по-рано. Полицаите чакаха резултатите от ДНК анализа, но бяха почти сигурни, че тялото от реката не е на Ейприл Финмор. Последваха някои подробности около размерите и състоянието на трупа. Експертите правеха всичко по силите си, за да го идентифицират, и щяха да приключат съвсем скоро. Колкото до Ейприл, в момента се проверяваха различни следи. Репортерите зададоха редица въпроси и шефът на полицията се впусна в дълги обяснения, без да каже нищо ново.
Когато пресконференцията приключи, осмокласниците се чувстваха облекчени, но тревогата им не беше изчезнала. Полицията нямаше представа къде е Ейприл или кой е похитителят й. Джак Лийпър все още беше главният заподозрян. Но тя поне не беше мъртва. Дори и ако най-ужасното се бе случило, приятелите й не го знаеха.
След като децата напуснаха залата и отидоха в класните стаи, Тео си обеща да бъде по-внимателен в бъдеще. Току-що бе успял да се размине с истински скандал, който щеше да го превърне в посмешище пред цялото училище.
По време на обедната почивка Тео, Уди, Чейс, Арън и още няколко момчета разопаковаха сандвичите си и обсъдиха плана да възобновят издирването на Ейприл след часовете. Прогнозата за времето обаче не беше обещаваща. По-късно следобед и вечерта се очакваха поройни дъждове. С минаването на дните все по-малко хора смятаха, че Ейприл е останала в Стратънбърг. Защо беше нужно да претърсват улиците, щом никой не вярваше, че тя ще бъде открита?
Тео беше твърдо решен да продължи, независимо от дъжда.
13
В часа по химия, докато силният дъжд и вятърът блъскаха по прозорците, Тео се стараеше да слуша господин Тъбчек. Изведнъж се изненада, когато чу собственото си име. Гласът на директорката отново прозвуча по вътрешната уредба.
— Господин Тъбчек, Теодор Буун при вас ли е? — изкрещя тя и стресна децата и учителя.
Тео затаи дъх и скочи от мястото си. Къде иначе да бъда, помисли си той.