Айк караше триумф спитфайър — стар спортен автомобил в доста лошо състояние. Имаше само две седалки, подвижният покрив пропускаше вода, гумите бяха износени, а моторът издаваше странни звуци. Тео го обожаваше, но често се чудеше как все още е в движение. А и те се нуждаеха от четири места — за Айк, Тео, Джъдж и навярно Ейприл. Родителите му бяха заминали с колата на Марсела. Джипът на баща му се намираше в гаража, готов за потегляне. Айк реши, че може да го вземе назаем от брат си, особено в светлината на предстоящата им мисия.
Най-сериозният проблем беше този на Чейс. Той трябваше да скрие отсъствието на Тео същата вечер. Тримата обсъдиха варианта да информират майка му и баща му. Айк дори изяви готовност да им обясни лично какво смятат да направят, но Тео отхвърли идеята. Госпожа Уипъл беше адвокат и имаше мнение по всички въпроси. Тео не се съмняваше, че тя веднага ще се свърже с Марсела и ще провали плановете им. Съществуваше и друга причина за неговите колебания — чичо му не се славеше с добра репутация в правните среди. Госпожа Уипъл щеше да побеснее при мисълта, че Айк Буун е повел племенника си на безразсъдно пътуване извън града.
В три следобед Тео написа на майка си: Още съм жив. В компанията на Чейс. Поздрави.
Не очакваше отговор, тъй като в момента Марсела изнасяше доклада си.
Петнайсет минути по-късно Тео и Чейс оставиха колелата си пред къщата на семейство Уипъл и влязоха вътре. Госпожа Уипъл тъкмо вадеше една тава с шоколадови кексчета от фурната. Прегърна силно Тео и му каза колко е щастлива, че той ще пренощува в дома им. Обикновено обичаше да драматизира. Тео остави червения си сак на видно място.
След като получиха кексчета и мляко, Чейс заяви, че двамата смятат да отидат на кино, а после — на волейболния мач в „Стратън“.
— Волейбол ли? — учуди се майка му.
— Харесвам волейбол — отвърна Чейс. — Срещата започва в шест и свършва към осем. Не се тревожи, мамо. Всичко ще бъде наред.
Въпросният мач беше единственото спортно събитие в колежа тази вечер. При това играеха момичетата. Чейс и Тео никога не бяха гледали волейбол — нито на живо, нито по телевизията.
— Кой филм дават? — попита госпожа Уипъл, докато отделяше кексчетата от тавата.
— „Хари Потър“ — заяви Тео. — Ако побързаме, ще хванем началото.
— И от там директно ще отидем в колежа — добави Чейс. — Може ли, мамо?
— Нямам нищо против.
— С татко ще излизате ли на вечеря?
— Да, с Коули и Шепърд. Семейно.
— Кога ще се върнете? — попита Чейс и стрелна с очи Тео.
— О, не знам. Към десет или десет и половина. Дафне ще бъде тук. Смята да поръча пица. Съгласни ли сте?
— Разбира се — каза Тео.
С малко късмет Тео и Айк щяха да пристигнат в Чапъл Хил до десет часа. Номерът беше да се отърват от Дафне между осем и десет. Чейс още нямаше конкретен план, но обмисляше няколко идеи.
Двамата благодариха за следобедната закуска и тръгнаха към „Парамаунт“, старото кино на Мейн стрийт. След като излязоха от къщата, госпожа Уипъл занесе червения сак на Тео в стаята на Чейс и го сложи на свободното легло.
В четири часа Тео, Айк и Джъдж се отдалечиха от дома на семейство Буун в джипа на Уудс. Чейс седеше сам в киносалона и гледаше последния „Хари Потър“.
Според „Мапкуест“ пътуването щеше да продължи седем часа, ако човек се съобразяваше с всички ограничения на скоростта. Айк изобщо не възнамеряваше да го прави. Докато профучаваха през града, Айк попита:
— Притесняваш ли се?
— Да.
— Защо?
— Страхувам се, че ще ни хванат. Ако научи за плановете ни, госпожа Уипъл веднага ще се обади на майка ми. Тогава ще загазя.
— Защо, Тео? Все пак се опитваш да помогнеш на приятелката си.