— Бедното момиче! — възкликна майка му.
— Ще кажете ли на полицията? — попита Тео.
Двамата отпиха от кафето и се спогледаха замислено. Накрая се разбраха да го обсъдят по-късно в кантората, докато Тео е на училище. Госпожа Финмор очевидно бе излъгала полицията, но Марсела и Уудс не искаха да се замесват в случая. Те се съмняваха, че майката на Ейприл е замесена в отвличането. Беше им се сторила твърде притеснена. Може би се чувстваше виновна, че е оставила дъщеря си сама вкъщи.
Храната пристигна и сервитьорката им наля още кафе. Тео пиеше мляко.
Ситуацията беше изключително сложна и той си отдъхна, след като поговори с родителите си. Сега и двамата споделяха тревогата му.
— Има ли друго, Тео? — попита баща му.
— Не се сещам.
— Ейприл каза ли ти, че е уплашена, по телефона? — продължи госпожа Буун.
— Да. Страхуваше се ужасно и се притесняваше за майка си.
— Защо го премълча от нас? — добави господин Буун.
— Защото й обещах да пазя тайна. Ейприл трябва да се справя с много проблеми и не обича да обсъжда личния си живот. Срамува се от близките си и иска да ги защити. Надяваше се, че майка й ще се появи всеки момент. Вместо нея в къщата е влязъл друг човек.
Тео съвсем загуби апетит. Толкова съжаляваше, че не е помогнал на Ейприл. Защо не се бе опитал да я защити, да разкаже за станалото на родителите си или на учителите? Все някой щеше да го изслуша. Но Ейприл го бе накарала да даде обет за мълчание. Непрекъснато му повтаряше, че всичко е наред — вратите са заключени, лампите светят и тъй нататък.
Докато пътуваха към къщи, Тео заяви от задната седалка:
— Не съм сигурен, че днес мога да отида на училище.
— Очаквах го — отвърна баща му.
— Каква е причината този път? — поинтересува се Марсела.
— Първо, не успях да се наспя като хората. Не забравяйте, че станахме в четири и половина.
— Значи искаш да се прибереш и да си легнеш? — попита Уудс.
— Не, но се съмнявам, че ще остана буден в училище.
— Едва ли. Двамата с Марсела ще бъдем на работа въпреки умората.
Тео за малко не изтърси нещо за следобедната почивка на баща си. Към три часа всеки ден Уудс заключваше вратата на своя кабинет и се отдаваше на кратка дрямка. Служителите в кантората „Буун и Буун“ знаеха, че по това време адвокатът винаги е на горния етаж. Той сваляше обувките си, качваше крака на бюрото и изключваше телефона. Никой не го безпокоеше в продължение на половин час.
— Ще се справиш — допълни Уудс.
Напоследък Тео бе усвоил лошия навик да се скатава от училище. Главоболие, кашлица, хранително отравяне, разтегнати мускули, стомашно неразположение — измисляше какво ли не, за да избяга от часовете. Не мразеше училището; всъщност му харесваше да бъде там. Имаше отличен успех и много приятели. Тео обаче искаше да присъства на делата и изслушванията в съдебната зала. Обичаше да наблюдава адвокатите и съдиите, да общува с приставите и секретарите, а понякога дори и с чистачите. Познаваше всички в съда.
— Този път съществува и друга причина — каза той, макар да знаеше, че вече е загубил битката.
— Нека я чуем — заяви майка му.
— Полицията издирва Ейприл и аз ще се включа в търсенето. Колко често се случва подобно нещо в Стратънбърг? Много е важно. Все пак става дума за моя близка приятелка. Трябва да им помогна да я намерят. Ейприл го очаква от мен. А и няма да успея да се концентрирам. Само ще си загубя времето. Постоянно мисля за отвличането.
— Добър опит — отбеляза Уудс.
— Никак не е зле — съгласи се Марсела.
— Говоря сериозно. Налага се да бъда на улицата.
— Малко съм объркан — каза иронично баща му. Той често твърдеше, че е объркан, когато спореше с Тео. — Прекалено си уморен, за да отидеш на училище, но се чувстваш достатъчно енергичен, за да издирваш Ейприл.
— Забравете какво ви казах. Просто не ми се ходи на училище.
Час по-късно Тео остави колелото си пред училището и неохотно влезе в сградата. Звънецът би в 8:15 ч. Във фоайето той срещна три разтревожени осмокласнички, които го попитаха дали е научил нещо повече за Ейприл. Тео отвърна, че знае само фактите, съобщени по-рано в новините.
Всеки жител на градчето беше гледал новините тази сутрин. По телевизията бяха показани портрет на Ейприл и затворническа снимка на Джак Лийпър. Говорителят обяви, че момичето най-вероятно е станало жертва на отвличане. Тео не можеше да разбере защо. Отвличането (той се консултира за по-сигурно с речника) обикновено се свързваше с откуп — пари, които се даваха за освобождаването на въпросния човек. Семейство Финмор едва смогваше да плати месечните си сметки — кой би очаквал от тях, че ще намерят солидна сума, за да спасят Ейприл? А и за момента похитителят мълчеше. В такива случаи, както Тео знаеше от филмите, престъпниците скоро се обаждаха на родителите на детето и искаха милиони долари за връщането му у дома.