— Здравей, Тео. Какво правиш в сградата?
Спиди винаги му задаваше този въпрос. Сега той стана и посегна към един парцал.
— Просто минавах оттук. Ужасно съжалявам — заяви Тео.
След като взе парцал и кофа, Спиди се затътри по коридора. Почеса се по брадичката и разучи внимателно локвата, сякаш операцията щеше да отнеме часове и изискваше специални умения. Тео остана с него няколко секунди и се върна в стаичката. Тясното и мръсно помещение, където спеше Спиди, се намираше до малък склад. Тео се покатери ловко по етажерката, отрупана с ролки тоалетна хартия, кърпи за ръце и опаковки течен сапун. До най-горния рафт имаше тесен тунел, който завършваше с вентилационна шахта. На около четири-пет метра под нея беше бюрото на Свети Ник. От тайното си скривалище Тео не виждаше нищо, но чуваше всяка дума в залата.
24
Свети Ник говореше бавно и ясно:
— Предметът на настоящото изслушване е временното настаняване на Ейприл Финмор. Не става въпрос за постоянно попечителство, а за настаняване. Получих предварителен доклад от социалните служби, в който се препоръчва Ейприл да отиде в приемно семейство, докато другите въпроси се изяснят. Последните може да включват — и тук наблягам на може — бракоразводни процедури, подвеждане на бащата под наказателна отговорност, психиатрична експертиза на родителите и така нататък. В този момент не сме в състояние да предвидим всички съдебни спорове. Моето задължение днес е да определя къде да отиде Ейприл, докато родителите й се опитват да приведат в някакъв ред своя живот. Предварителният доклад приключва с убеждението, че момичето не е в безопасност у дома си. Госпожо Буун, имахте ли време да прочетете документа?
— Да, господин съдия.
— Съгласна ли сте с неговото съдържание?
— И да, и не. Снощи Ейприл беше при двамата си родители и се чувстваше добре. Предишната вечер остана с майка си, без да бъде застрашена по никакъв начин. Миналата седмица обаче, в понеделник и вторник вечерта, тя е била сама и не е знаела къде са родителите й. Около полунощ във вторник баща й се е появил в къщата и Ейприл е заминала с него, защото се е страхувала. Всички знаем края на историята. Ейприл иска да живее със своите родители, но аз не съм сигурна, че те желаят същото. Нека чуем тяхното мнение, Ваша Чест.
— Разбира се. Господин Финмор, какви са плановете ви за близкото бъдеще? Смятате ли да си бъдете вкъщи, или ще заминете отново? Ще тръгнете ли на турне с групата си, или най-после ще се откажете? Ще си намерите ли постоянна работа, или ще продължите да живеете ден за ден? Възнамерявате ли да подадете молба за развод, или ще потърсите професионална помощ? Помогнете ни, господин Финмор. Трябва да знаем какво да очакваме.
Том Финмор се почувства безпомощен пред хилядите въпроси, насочени към него. Дълго време не проговори. Присъстващите зачакаха търпеливо, но в даден момент им стана ясно, че няма да чуят конкретен отговор. Когато Том най-сетне наруши мълчанието, гласът му прозвуча пресипнало и сподавено.
— Не знам, господин съдия. Просто не знам. Миналата седмица взех дъщеря си от къщи, защото се страхуваше ужасно. Мей беше изчезнала. След като заминахме, й звъннах няколко пъти, но тя не вдигна. После престанах да й се обаждам. Изобщо не съм си представял, че целият град смята Ейприл за отвлечена и убита. Допуснах сериозна грешка. Много съжалявам.
Той избърса очите си, изкашля се и продължи:
— Турнетата на групата наистина приключиха. Стигнахме до задънена улица, нали разбирате? Но нека премина към въпроса, Ваша Чест. Отсега нататък ще си бъда у дома по-често. Искам да прекарвам повече време с Ейприл, но не съм сигурен дали мога да бъда с майка й.
— Обсъждали ли сте развод?
— Господин съдия, ние сме женени от двайсет и четири години. Разделихме се за пръв път два месеца след сватбата. Разводът винаги е бил възможен вариант.
— Как ще коментирате заключението на доклада, според което Ейприл трябва да бъде преместена на по-безопасно място?
— Моля ви, не го правете, сър. Ще си остана вкъщи, обещавам. Не знам какви са плановете на Мей, но се заклевам пред този съд, че Ейприл няма да бъде сама.
— Звучи добре, господин Финмор. Честно казано обаче, не ви вярвам особено.
— Не съм учуден, Ваша Чест. Разбирам. Но, моля ви, не ми вземайте Ейприл.
Той отново избърса очите си и потъна в мълчание. Свети Ник изчака, след което се обърна към другата страна и заяви: